— Три капки. Ами може би четири.
— Четири? Ти да не се опитваш да я убиеш?
— Бързах, разбра ли? Каза ми, че искаш да е упоена. Е, тя е.
Тежка въздишка.
— Дай ми кофа.
Кофа, помисли си Сара, какво щяха да правят гласовете с кофа? Какво общо имаше с каквато и да било някаква кофа? Но щом си го помисли, върху лицето ѝ плисна вода и я върна в съзнание. Тя се задави, хриптеше, размахваше в паника ръце, носът и гърлото ѝ бяха пълни с ледена вода.
— Полека, Сара.
Тя седна, прекалено бързо. Мозъкът ѝ се удари в обвивката си и погледът ѝ се завъртя.
— Ооо — простена тя. — Ооо.
— Главоболието е силно, но скоро ще мине. Само дишай.
Тя премигна, за да махне водата от очите си. Юстас?
Той беше. Горните му предни зъби ги нямаше, потрошени до корен, дясното му око беше забулено и сляпо. Във възлестата си ръка държеше метална чаша.
— Радвам се отново да те видя, Сара. Вече си се запознала с Нина, тук. Поздрави я, Нина.
Зад него стоеше жената от тръбата. През гърдите ѝ имаше преметната пушка, ръцете ѝ небрежно бяха скръстени отгоре ѝ.
— Здравей, Сара.
— Не се притеснявай — рече Юстас. — Знам, че имаш много въпроси и ще стигнем дотам. Само изпий това.
Сара взе чашата и изгълта водата до дъно. Оказа се изненадващо студена и с някакъв метален привкус, сякаш лижеше желязна пръчка.
— Мислех, че си…
— Мъртъв ли? — Юстас се ухили със съсипаната си усмивка. — В известен смисъл всички тук са мъртви. Нина, напомни ми как точно умря ти?
— Пневмония май беше, сър. Или пневмония, или нещо много тежко се стовари отгоре ми. Изобщо не си спомням как оформихме документите.
Взрива, бягството през тръбата, вече всичко се връщаше в паметта ѝ. Сара допи чашата и се огледа около себе си. Изглежда, беше в нещо като бункер без прозорци. Имаше чувството, че се намира някъде под земята. Единственото осветление на стаята идваше от поставка със запалени факли, чиито пламъци трептяха.
— Къде сме?
— Там, където червенооките не могат да ни намерят — той я гледаше по особен начин, извил лице, за да я вижда със здравото си око, и това някак засилваше изпитателността в погледа му. — Повече не мога да ти кажа. Важното е, че тук си на сигурно място.
— Ти ли си… Серджо?
Отново се усмихна и се показаха изпочупените му зъби.
— Поласкан съм, че мислиш така. Но не съм. Няма Серджо. Не и такъв, какъвто си го представяш.
— Но аз мислех…
— И точно така трябваше да мислиш. Използваме името вместо думата бунт. Нина, ако не греша, това беше твоя идея, нали?
— Моя беше, така е.
— На хората им трябва име. Нещо, върху което да се съсредоточат, лице, което да олицетворява идеята. Това е нашето лице. Серджо.
Тя погледна към жената, която я наблюдаваше сдържано, после отново се обърна към Юстас.
— Взривът. Ти беше, нали?
Юстас кимна.
— Първите ни доклади оттам са за седемнайсет мъртви помагачи, сред които твоята приятелка Свирката и двама членове на висшия персонал, които били там на проверка. Добра работа свършихме днес, бих рекъл. Но не това е истинската награда.
— Не е ли?
— Не. Истинската награда си ти, Сара.
Юстас сега я гледаше настойчиво. И двамата я гледаха така. Сара потрепери от студа. Настъпила беше промяна, енергиите на разговора се бяха обърнали, той се опитваше да я разгадае. Могат ли да ѝ се доверят? И още по-точното можеше ли тя да им се довери?
— Тук трябва да ме попиташ защо.
Понеже не искаше да отстъпва прекалено, Сара кимна.
— Защото от тази сутрин Сара Фишер не съществува. Сара Фишер, обитателка на равнината номер 94801, беше убита в самоубийствено бомбено нападение, отнело живота на деветнайсет верни офицери от охраната на Многообичаното ни Отечество. Единствената разпознаваема част от Сара Фишър, която е останала невредима, е — колко удобно — ръка с твоята пластинка с номера. Нея взехме от една помагачка, която допреди по-малко от двайсет и четири часа я използваше, за да пребива жени и деца в мандрите. Решихме, че предвид обстоятелствата ръката може да се използва и по-добре, тя май не беше много съгласна. Оказа здрава съпротива, нали, Нина?
— Боец беше. Признавам ѝ го.
Той отново погледна към Сара.
— По лицето ти разбирам, че методите ни те стряскат. А не бива. Събитията се развиваха прекалено бързо за нея.
— Ти убиваш хора. Не само помагачи. Невинни зрители.
Юстас кимна равно. Лицето му беше непроницаемо, почти безизразно.