— Така е. Много малко хора, освен нашия прославен директор, биха ти повярвали, но тези неща не минават, без да се плати цена.
Сара се възмути от небрежния му тон.
— Това не е оправдание.
— Напротив. Нека да те попитам какво си мислиш, че ще предприемат червенооките след днешното нападение?
Сара не каза нищо.
— Добре, аз ще ти кажа. Репресии. Здраво ще мачкат. Ще е грозна гледка.
Сара погледна Юстас, после Нина, отново Юстас.
— Но защо ти е подобно нещо?
Юстас пое дълбоко въздух.
— Ще се опитам да ти го обясня толкова просто, колкото аз го виждам. Това е война, Сара. Нищо повече, нищо по-малко. И в тази война врагът ни превъзхожда многократно по численост. Успели сме да се внедрим в почти всяко ниво на дейността им, но числата все още говорят в тяхна полза. Никога няма да можем да ги победим, ако се изправим открито пред тях. Театърът на нашите операции е психологически. Да разклатим водачите. Да ги предизвикаме. Всеки засегнат от взрива е нечий баща, нечия съпруга, нечии син или дъщеря. За всеки един, когото червенооките ще изпратят в угоителния, двама ще се присъединят към нас. Може да изглежда жестоко. И е такова — замълча, остави думите да постигнат своето въздействие. — Може би на теб не ти се струва смислено. Скоро ще започне, ако предчувствието ми за теб е вярно. Във всеки случай следствието от следобедното нападение е, че ти вече не съществуваш. И това те прави изключително ценна за нас.
— Да не ми казваш, че си го планирал?
Начинът, по който сви рамене, подсказа, че отговорът е по-сложен, отколкото тя мисли.
— Има различни видове планирания. Голяма част от действията ни се основават на преценка на времето и на късмет. Но в твоя случай падна голямо обмисляне. Наблюдавахме те от известно време, чакахме правилния момент. Джаки събра парченцата ведно и даде сигнал за действие. Епизодът в завода за биодизел беше организиран, както и нейното внезапно изчезване от жилището миналата нощ. Тя знаеше, че ще тръгнеш да я търсиш в болницата. Честно казано, на мен цялата работа ми се струваше доста изкуствена и хранех съмнения, но нейното доверие в теб спечели. И с удоволствия заявявам, че е била права.
Умът на Сара плуваше в неверие. Не, даваше се.
— Джаки… една от вас ли е?
Юстас кимна.
— С нас е от самото начало, една от водачите. Не мога да ти изброя колко нападения е планирала. Последната ѝ мисия беше твоето привличане.
Сара се опита да проговори, но не намери думи. В ума ѝ жената, за която говореше Юстас, не се вписваше в образа на жената, която тя познаваше. Джаки? Една от бунтовниците? Повече от година жената едва беше напускала полезрението на Сара. Спяха на три стъпки една от друга, работеха една до друга, хранеха се в компанията една на друга. Казваха си всичко една на друга. Звучеше абсурдно. Невъзможно беше. И тогава се сети:
— Какво искаш да кажеш с „последна“?
Нещо се промени във въздуха.
— Съжалявам — рече той. — Джаки е мъртва.
Думите му бяха като плесница.
— Не може да е.
— Опасявам се, че това е истината. Знам колко скъпа ти беше.
— Едва по мръкнало извозват хората от болницата! Видях вана! Трябва да я вземем!
— Чуй ме…
— Още има време! Трябва да направим нещо! — Сара стрелна с поглед Нина, която продължаваше да седи със скръстени над пушката си ръце, после отново погледна към Юстас. — Защо бездействате?
— Защото е прекалено късно, Сара — изражението му омекна. — Джаки изобщо не е влизала в болницата. Това се опитвам да ти кажа. Тя беше шофьор на колата.
Нещо се счупи. Ето така се почувства. Нещо у нея се счупи. Последната брънка, последната нишка, която я свързваше с живота, се скъса. Тя се носеше, отдалечаваше се.
— Джаки знаеше колко е болна. Да ѝ оставаха още няколко месеца живот, преди да я изпратят в угоителния — Юстас се наклони към нея. — Тя пожела да стане така. Коронният момент от великата ѝ кариера. Не би искала да се случи по друг начин.
— Мъртва е — каза на себе си Сара.
— Тя постъпи както трябва. Джаки е герой на въстанието. А ти си тук, готова да поемеш делата оттам, откъдето тя ги остави.
Изглежда, Сара не можеше да се разплаче. Почуди се защо и разбра; изплакала беше и последните сълзи в живота си, не ѝ бяха останали. Колко странно беше да не можеш да плачеш. Да обичаш някого така силно, както тя беше обичала Джаки, и да не откриеш у себе си мъка по него.
— Защо аз?
— Защото ги мразиш, Сара. Ненавиждаш ги и не се страхуваш от тях. Разбрах го онзи ден в камиона. Помниш ли?