Облече се в най-чистите си дрехи и тръгна към Командването, някогашен офицерски комплекс, намиращ се в съседство с кметството. Влезе в съвещателната зала и се учуди, когато видя познато лице: Гунар Апгар. Но ако беше очаквал успокоителна дума от него, набързо стана видно, че такава няма да последва. Питър застана мирно, полковникът го стрелна със студен поглед, после отново насочи вниманието си към поставените на дългата маса пред него документи — несъмнено доклад от патрула на Вътрешна сигурност.
Но не присъствието на Апгар, а на втория от тримата учуди най-много Питър. От дясната страна на Апгар седеше внушителната фигура на Ейбръм Флийт, армейски генерал. Питър само веднъж го беше виждал през живота си. Според традицията генералът ръководеше полагането на клетва в Експедиционния. Във външния вид на генерала нямаше нищо забележително — всичко у него говореше за почти съвършено средни физически дадености — и въпреки това личността му беше забележителна, беше човек, чието присъствие влияеше върху характера на средата в едно помещение, сякаш караше молекулите на въздуха да вибрират с определена честота. Третият, който седеше на масата, бе непознат за Питър. Беше цивилен с ниско остригана къса, сива брада и коса като сресано жито.
— Седнете, лейтенант — рече генералът. — Нека въведем ред в ситуацията. Познавате полковник Апгар. Господин Чейз е представител на администрацията на президента. Той ще изпълнява ролята на нейни очи и уши при тази среща за… — затърси правилния израз — злополучно развилите се събития.
Повече от два часа затрупваха Питър с въпроси. Най-вече говореше генералът, след това Чейз. Апгар в повечето време мълчеше, от време на време си водеше бележки или искаше уточнения. Насоката на въпросите и цялата среща бяха изключително властни, сякаш се опитваха да уловят Питър в противоречие. Скритото внушение беше, че историята прикрива нечия човешка грешка, предизвикала катастрофата, и затова Питър, единият от тримата оцелели, сред които и отговорният за операцията нефтохимик от рафинерията, носят вината. Но в хода на „изтезанието“ той започна да долавя, че подозрението му е несъстоятелно, всичко беше параван за някаква по-дълбока загриженост. Непрекъснато се връщаха към въпроса за жената. Какво е носела, какво е казала, как е изглеждала? Имало ли е нещо странно във външния ѝ вид? На всеки от тези изпитателни въпроси Питър излагаше порядъка на събитията възможно най-точно. Носеше плащ. Беше забележително красива. Каза, Вие сте уморен. Каза, Знаем къде сте. Въпрос на време е.
— Ние — повтори генералът. — Ние кои?
Не знам. Не знаете, защото не си спомняте, така ли? Не, сигурен съм в думите си. Друго не каза. Отново и отново, докато дори Питър започна да се съмнява в собствените си думи. Когато свърши — разпитът му приключи рязко в съответствие с деспотичния му тон — Питър почувства не само емоционално, но и физическо изтощение.
— Лейтенант, искам да ви предупредя — заключи генералът. — Не обсъждайте случилото се на Пътя на нефта, нито съдържанието на тези процедури с никого. Това включва и оцелелите членове на конвоя и отряда по издирването, който ви върна. Заключението на този състав е, че по неизвестни причини една от цистерните се е взривила и разрушила не само конвоя, но и моста Сан Маркос. Ясно ли е?
Истина беше значи. Случилото се на Пътя на нефта не беше цялата история: беше част от по-голям пъзел, който тримата мъже се опитваха да подредят. Питър скришом се спогледа с Апгар, чието изражение издаваше само престорена неутралност на човек, който се подчинява на заповедите на по-висшестоящите от него.
— Да, генерале.
Флийт замълча, после продължи загрижено:
— Още един въпрос, Джаксън, който също трябва да бъде сметнат за поверителен. Изглежда, че приятелят ви Лушъс Гриър е избягал от затвора.
За миг на Питър му се стори, че не е дочул правилно думите на генерала.
— Сър? — погледът му светкавично обходи лицата на останалите. — Как така е…?
— На този етап не е известно. Но, изглежда, че са му помогнали. В нощта на изчезването на Гриър една от сестрите е напуснала сиропиталището и не се е върнала. Служителите на Вътрешна сигурност на западните постове са докладвали, че са забелязали двама души да излизат на коне малко след три сутринта. Мъж — очевидно Гриър — и младо момиче, облечено в туниката на Ордена.