— Да не говорите за… Ейми?
— Изглежда, за нея става дума — Флийт се приведе над масата. — Не, Гриър ме притеснява най-много. Той е избягал затворник и ще трябва да се изправи пред онова, което го очаква. Но при Ейми въпросът стои различно. Въпреки че винаги съм се отнасял към твърденията ви за нея със значителен скептицизъм, тя си остава важен военен обект.
Флийт отново гледаше Питър настойчиво.
— Знаем, че сте посетили и двамата, преди да заминете за рафинерията. Ако имате нещо да кажете, предлагам ви да го направите сега.
На Питър му трябваше време, за да осмисли значението на подканяното.
— Мислите, че намеренията им са ми били известни ли?
— Така ли е, лейтенант?
В ума си Питър премислящо едновременно три сведения. Ейми е освободила Лушъс от затвора; двамата са избягали от града, неизвестно е накъде са се запътили; генералът го подозира в съучастничество. Всяко едно от тях беше достатъчно да го изуми, заедно направиха така, че мислите му се насочиха към най-належащото: да се защити. А някъде в ума му се надигна нов въпрос: Какво общо има изчезването на Ейми с жената на Пътя на нефта? Несъмнено тримата мъже пред него се чудеха същото.
— Съвсем нищо, генерале. Не са ми споделили абсолютно нищо.
— Сигурен ли сте? Напомням ви, че думите ви се записват като официално изявление.
— Сигурен съм. Изненадан съм колкото и вие.
— И нямате представа накъде биха могли да се насочат?
— Ще ми се да имах.
Флийт изгледа Питър с безизразно лице. Погледна към Чейз, който кимна.
— Много добре, Джаксън. Ще се доверя на думите ви. Полковник Апгар предаде желанието ви да се върнете възможно най-скоро във Форт Ворхис. Склонен съм да удовлетворя молбата ви. Явете се пред дежурния офицер при моторната част и той ще ви намери място при следващия превоз.
Изведнъж се оказа, че това е последното, което Питър иска. Намеренията на генерала бяха ясни: отпращаха Питър, за да си осигурят мълчанието му.
— Ако разрешите, сър, бих искал да се върна в рафинерията.
— Невъзможно, лейтенант. Получихте заповедите си.
Хрумна му нещо.
— Позволете да говоря свободно, сър.
Флийт въздъхна тежко.
— Считам, че точно това правите, лейтенант. Говорете.
— Ами Мартинез?
— Какво за Мартинез?
— Какво ще стане с него?
Апгар стрелна с поглед Питър. Много внимавай.
— Мъжът в пещерата. „Той ни напусна“, така каза.
— Знам това, Джаксън. Четох доклада. Накъде биете?
— Мартинез не беше там, където се очакваше. Може би Гриър и Ейми го търсят. — Погледът му обходи поред лицата на тримата мъже. — Може би знаят къде е.
За миг всичко замръзна. След това Флийт се обади:
— Любопитна идея, лейтенант. Друго има ли?
И просто така идеята беше отхвърлена. Или може би не беше. И в двата случая Питър чувстваше, че думите му са постигнали целта си.
— Не, сър.
Погледът на генерала помръкна предупредително.
— Както казах, не бива да обсъждате тези въпроси с никого. Считам, че не е необходимо да ви казвам — волнодумството няма да се посрещне добре. Свободен сте, лейтенант.
— Съжалявам, сестра Пег днес излезе за цял ден.
Сестра Пег никога не излизаше за цял ден. Нападателността в стойката на жената на прага показваше ясно, че Питър не може да мине покрай нея.
— Ще кажете ли на Кейлъб, че съм идвал?
— Разбира се, лейтенант — очите ѝ се стрелнаха покрай него така, както правят онези, които знаят, че ги наблюдават. — Сега бихте ли ме извинили…
Питър се прибра в бараките и прекара неспокоен следобед на леглото си, забил поглед в тавана. Превозът му тръгваше в шест на другата сутрин. Не се съмняваше, че бързото заминаване е предварително замислено. Влизаха и излизаха мъже, тропаха из помещението с тежките си ботуши, въпреки това съзнанието му едва възприемаше присъствието им. Ейми и Гриър — къде биха могли да идат? И защо двамата заедно? Как е могла тя да го освободи, как са успели да минат покрай часовите на портала? Помъчи се да си спомни дали някой от двамата е направил или казал нещо странно, което да подскаже, че планират бягство. Единственото, което му хрумна, беше странното спокойствие, което се излъчваше от майора — сякаш стените, сред които беше затворен, нямаха значение и са въображаеми. Какво се е случило?
Беше загадка, както всичко от последните трийсет дни. Всички събития оставяха усещането за присъствието на силуети, които се мяркат някъде на границата на гъстата мъгла, бяха там и ги нямаше.