Докато празните часове се нижеха, мислите на Питър се върнаха назад към вечерта, която прекара със сестрите: времето му с Кейлъб, детските му енергия и схватливост, радостта по лицето на Ейми, когато се извърна от фурната и го видя, спокойният миг, споделен от двамата, когато той си тръгваше, а ръцете им се докоснаха. Жестът беше напълно естествен, неволен рефлекс без колебание, нито съпротива, сякаш той беше отворил за двама им дълбок кладенец в него и някъде далеч, като силите, пораждащи вълните, които той обичаше да наблюдава как се къдреха на плажа. От всички събития през изминалите няколко дни техният миг на прага беше най-жив в спомените му и той затвори очи, за да си го припомни. Топлината на лицето ѝ, допряно до неговото, и отчетливата сила на прегръдката ѝ, начинът, по който Ейми беше погледнала събраните им ръце. Помниш ли когато те целунах? Все още чуваше тези думи в ума си, когато заспа.
Събуди се в мрак, устата му беше суха и пълна с прах. Изненада се, че е спал толкова дълго, изненада се, че изобщо е спал. Посегна да повдигне манерката си от пода и забеляза, че на съседното легло седи човек.
— Полковник?
Апгар седеше с лице към него, ръцете му почиваха на коленете. Пое дълбоко въздух, преди да заговори. Питър разбра, че именно присъствието на полковника го е събудило.
— Слушайте, Джаксън, случилото се днес не ми се струва правилно. Онова, което ви казвам, трябва да си остане само между нас двамата, разбрано?
Питър кимна.
— Жената, която описахте, се е появявала и преди години. Не съм я видял аз, други са я видели. Знаете ли за Касапницата на Полето?
Питър се намръщи.
— Били сте там ли?
— Бях дете, шестнайсетгодишен. Не говоря за случилото се. Никой от нас не го прави. Изгубих родителите си и малката си сестричка. Майка ми и баща ми бяха убити, но така и не разбрах какво се е случило с нея. Предполагам, че е била обсебена. До днес сънувам кошмари, свързани със случилото се. Беше на четири години.
Апгар никога не беше споделял нещо толкова лично с Питър. Никога нищо лично не му беше казвал.
— Съжалявам, полковник.
Болката от спомените и усилието да разкаже за събитията ясно се бяха изписали по лицето на мъжа.
— Случи се преди много години. Приемам съболезнованията ви, но не за това съм тук, а и рискувам да си навлека неприятности, че ви го разказвам. Ако Флийт научи, ще поиска оставката ми. Или ще ме прати в затвора.
— Имате думата ми, сър.
Апгар замълча, после продължи:
— В онзи ден бяха изгубени двайсет и осем души. От шестнайсет от тях, като сестричката ми, не бяха открити следи. Всички знаят за затъмнението. Онова, което не знаят, е че виралите се криеха в укритията, сякаш предварително са се подготвили. Точно преди да започне нападението, млад офицер от Вътрешна сигурност на кулата е съобщил, че вижда голям камион, като онзи, който описахте, да чака зад линията от дървета. Досещате ли се накъде отива разказът ми?
— Казвате, че става дума за едни и същи хора?
Апгар кимна.
— Двама мъже са видели жената. Първият е бил офицерът от Вътрешната, който споменах. Другият е бил земеделец, полски работник от Северния селскостопански комплекс. Съпругата му и дъщерите му са сред изгубените онзи ден. Казваше се Къртис Ворхис.
Нова изненада.
— Генерал Ворхис?
— Очаквах, че ще привлече вниманието ви предвид приятелството му с Гриър. Ворхис се е записал в Експедиционния веднага след клането. Половината от ръководството на Втория експедиционен се е записало след онзи ден. Нейт Кръкшанк беше вторият човек от Вътрешна на кулата. Сигурен съм, че името му ви е познато. Известно ли ви е, че е шурей на Ворхис?
Кръкшанк беше командващият офицер в „Розуел“. Внезапното подреждане на играчите заприлича на парчета, които се сглобяват. Питър си спомни дните си с Гриър и Ворхис в гарнизона в Колорадо — сърдечното приятелство между двамата мъже и купчината рисунки с въглен, които Гриър му беше показал след гибелта на генерала. Ворхис беше рисувал непрекъснато една и съща картина, жена с две момиченца.
— Ами първият от Вътрешна сигурност? Кой е бил?
— Ами името му е добре известно на всички. Тифти Ламонт.
Това беше безсмислица.
— Тифти Ламонт е бил във Вътрешна сигурност?
— О, Тифти беше много повече от това. Спасявал ми е живота безброй пъти и не само на мен. След клането и той влезе в Експедиционния като снайперист разузнавач, може би бе най-добрият в историята. Стана капитан, преди да напусне. Ворхис, Къркшанк и Тифти имаха общо минало. Не знам подробности, но имаше някаква история.