— Добре е да го знам, сър.
— Реших, че може би и вие ще споделите онова мнение — полковникът плесна по коленете си. — Ами, изглежда, другаде имат нужда от мен. Изпращат ме до президентската тактическа група, за да се справя с това… злополучно развитие на събитията. Не знам колко време ще мога да съм им от полза, но отивам, където ми е наредено — стана от леглото. — Радвам се, че си починахте, лейтенант. Предстоят напрегнати дни.
— Благодаря, полковник.
— Няма нужда да се споменава. Казвам го в буквален смисъл — той отново погледна Питър. — Само внимавайте с него, Джаксън. Ламонт не е човек, с когото бихте искали да объркате конците.
Яздиха цялата нощ… и следващата. Вече бяха на изток от Лълинг. Нямаха карта, но и не им трябваше. Междущатска 10 щеше да ги отведе право в Хюстън, в подобното му на джунгла сърце. Гриър вече беше ходил там веднъж — само в покрайнините, но те му бяха показали достатъчно. Градът представляваше непроницаемо блато, миазма от оплетени в клони мръсотия и прогизнали руини, гъмжащи от дремльовци. Ако те не ви спипат, алигаторите щяха да го направят. Алигаторите кръстосваха замърсените води като наполовина потънали лодки, много от тях бяха пораснали до гигантски размери, а могъщите им челюсти непрестанно търсеха плячка. Огромни облаци от комари изпълваха до краен предел въздуха. Носът, устата, очите — непрестанно търсеха проход към тялото, най-слабите места. Хюстън, останалото от него, не беше място за хора. Гриър се чудеше защо на някого би му хрумнало изобщо, че там може да се живее.
Скоро щяха да се изправят пред проблема. Сега се намираха в прерията, покрита с високи треви и гъсталаци, които се спускаха километър след километър към морето. Чак толкова на изток магистралата не беше разчистена. Приличаше повече на намек, отколкото на пътно съоръжение, повърхността ѝ беше натрошена и потънала от навеи от тежка, лепкава почва. Гробници от стари коли начесто блокираха пътя. Двамата си бяха разменили едва по няколко думи от тръгването си, просто нямаше нужда от разговори. В хода на дните Гриър беше почувствал промяна у Ейми, аура от физическо разсейване. Потеше се обилно. Понякога я улавяше как трепва, като че от болка. Но когато изказа загрижеността си, момичето решително го пресече. Добре съм, каза тя настоятелно. Нищо ми няма. Говореше му почти гневно, като че му казваше да не настоява.
Когато се смрачи, те си направиха лагер на поляна пред разрушен мотел. Небето беше ясно, температурата падаше, на сутринта щеше да има обилна роса. Гриър знаеше, че са в безопасност през нощта, в присъствието на Ейми той беше в безопасност. Размотаха спалните си чували и спаха.
Събуди се по-късно стреснато, имаше нещо нередно. Обърна се на една страна и видя, че спалният чувал на Ейми е празен.
Не си позволи да се паникьоса. Луната, която наближаваше пълнолуние, беше изгряла, докато спят, и насичаше мрака на светли места и сянка, пейзаж от заплашително издължени форми и участъци от мрак. Конете очевидно пасяха. Гриър извади браунинга от раницата си и предпазливо тръгна през мрака. Съсредоточено напрягаше взор, за да отдели формите. Къде ли е отишла? Дали да не я повика? Но тишината на мястото и скритите опасности го забраняваха.
Изведнъж я видя. Стоеше гърбом на няколко метра от лагера им. Ритъмът на разговор стигна до ушите му. Говореше ли с някого? Така изглежда, а никой не се виждаше.
Приближи се откъм гърба ѝ.
— Ейми?
Никакъв отговор. Тя спря да си мърмори, тялото ѝ беше абсолютно неподвижно.
— Ейми, какво има?
Обърна се към него, изглеждаше леко изненадана.
— О, разбирам.
— С кого говореше?
Тя не му отговори. Като че само отчасти беше тук. Да не би да ходеше на сън?
— Май трябва да се връщаме — каза тя.
— Не ме плаши така.
— Съжалявам. Не съм искала — погледът ѝ попадна на оръжието. — Какво правиш с това?
— Не знаех къде си отишла. Притесних се.
— Мислех, че съм била ясна, майоре. Сега го махнете.
Мина покрай него и тръгна към лагера.
Четирийсет и две
Нескончаемото време; времето, което не познава свършек. Съществуването му беше кошмар, от който не можеше да се събуди. Мислите се носеха около него като проблясващи прашинки, които летяха накъдето и да се насочеше погледът му. Идваха всеки ден. Мъжете със светещи, червени очи. Откачаха пълните системи, отнасяха ги нанякъде с трополящата си количка и закачаха нови на стойките. Системите нямаха край, нямаха край иглите, които постоянно се пълнеха с кап-кап-капка от кръвта на Грей.