Тези хора жизнерадостно обичаха работата си. Разменяха си шеги, забавляваха се. Веселяха се за негова сметка като деца, които дразнят животно в зоологическата градина. Ето сега му гукаха и протягаха капкомера, от който се носеше прекрасно ухание към устата му, бебчо дали иска шишето? Гладен ли е бебчо?
Опитваше се да им устои. Притискаше мускули във веригите, извръщаше лице. Напрягаше всяка капка от силите си да не се поддаде, въпреки това винаги се предаваше. Гладът се носеше у него като огромна черна птица.
— Заради мама, кажи го, Грей. Кажи: „Аз съм бебчо и искам шишето, обещавам да слушкам“. Бъди добър бебчо, Грей.
Върхът на капкомера се носеше съблазнително под носа му, мирисът на кръв беше като бомба, избухваща в мозъка му, милиони неврони се нажежаваха в електрическа буря от чисто желание.
— Тази ще ти хареса. Екстра качество. Ти обичаш малките, нали. Грей?
От очите му започваха да се процеждат сълзи. Сълзи на копнеж и отвращение. Сълзи заради прекомерно дългия му живот, цял век прекаран гол и във вериги. Сълзи затова че е Грей.
— Моля ви.
— Кажи го. „Обичам малките.“
— Умолявам ви. Не ме принуждавайте.
— Думите, Грей — вълна от лош дъх покрай ухото му: — Нека… да… чуя… думите.
— Да! Да, обичам малките! Моля ви! Само капчица! Само малко!
И най-накрая капкомерът с вкусната, землиста на вкус струя лягаше на езика му. Той премлясваше. Извиваше дебелия мускул на езика си и облизваше устата си отвътре. Сучеше като бебе, каквото твърдяха, че е, изпълнен с желание това чувства да не спира, но така и не успяваше: неволно подскачане на гърлото му — и течността свършваше.
— Още, още.
— Стига, Грей. Знаеш, че повече не може. По капка на ден докторът не пуска при мен. Достатъчно е, за да ти помогне да произвеждаш виралската сила.
— Само малко, малко. Обещавам, че няма да кажа.
Мрачно изсмиване: И да предположим, че ти дам? Да предположим, че ти дам още една доза? Тогава какво ще направиш?
— Нищо, кълна се, искам само…
— Аз ще ти кажа какво искаш. Ти, приятелю, искаш да изтръгнеш тези вериги от пода направо. Да ти призная, горе-долу и аз точно това бих искал да направя в твоята ситуация. Затова щях да си мисля. Щях да жадувам да избия мъжете, които са ме поставили в това положение.
След кратко мълчание гласът прозвуча по-близо.
— Това ли искаш. Грей? Да ни избиеш?
Това искаше. Искаше да ги разкъса парче по парче. Искаше кръвта им да се лее като река, примираше да чуе предсмъртните им стонове. Жадуваше за това повече, отколкото за самата смърт. Лайла, помисли си той, Лайла, чувствам, че си наблизо. Лайла, да можех, бих те спасил.
— До утре. Грей.
И така продължаваше безспир. Системите идваха празни и заминаваха пълни, капкомерът даваше резултат. Мъжете със светещи очи живееха благодарение на кръвта. Хранеха се от кръвта на Грей и бяха вечни, както и той беше вечен. Вечният Грей, окован във вериги.
Понякога се чудеше откъде идва кръвта, с която го хранеха. Но избягваше да го прави. Не искаше да мисли за подобни неща.
От време на време продължаваше да чува Нула, но сякаш вече Нула не му говореше. Явно тази част от сделката беше приключила отдавна. Сякаш Грей подслушваше нечий разговор, който се води от другата страна на стената, така звучеше приглушеният и идващ отдалеч глас, а и предвид останалите обстоятелства за него беше нещо като малка милост, че е оставян само в компанията на собствените си мисли и без Нула и неговото дрън-дрън-дрън в главата му.
Единствено Гилдър пиеше кръвта направо от източника. Така наричаха Грей, Източника, сякаш никога не е бил човек, а само вещ и предполагаше, че той е точно такъв. Невинаги, но понякога, когато се чувстваше особено гладен или по някаква оставаща си неразгадана за Грей причина, Гилдър се появяваше на вратата само по бельо, понеже не искаше да изпоцапа с кръв костюма си. Откачаше системата от тръбичката, вискозната течност рукваше към него и той я поставяше в устата си. Смучеше кръвта на Грей, както дете смуче разхладително със сламка. Лоурънс, обичаше да казва той, посърнал ми се виждаш. Добре ли те хранят? Тревожа се как си, като си все сам тук долу. Веднъж, много отдавна, преди години или десетилетия, Гилдър му донесе огледало. От онези, които наричат дамски огледала. Гилдър вдигна капака и го насочи към лицето на Грей с думите: „Защо не се погледнеш?“ От огледалото го гледаше старец, сбръчкан като ябълка — лицето на човек, който е на ръба на смъртта.