Всички зачакаха отговора на Холис.
— Бива те да се целиш в слабото място на мъжа, знаеш ли?
Лор се засмя.
— С това съм известна.
Отново се възцари мълчание.
— Нека си приготвя багажа — рече Холис накрая.
Четирийсет и четири
Първият сняг падна през третата нощ, в която Алиша разузнаваше границите на града. От мастиленосиньото небе западаха едри снежинки. Чист, зимен студ се беше настанил над земята. Въздухът беше тежък и свеж. Премина през тялото ѝ като поредица от малки възклицания, изблици на ледена бистрота през дробовете ѝ. Искаше ѝ се да запали огън, но можеха да я видят. Топлеше ръцете си с дъха си, потупваше крака по замръзналата земя, когато почувства, че усещането отстъпва. Имаше нещо удобно в този студен шок, имаше вкус на битка.
Воин вече не беше до нея. Там, където отиваше Алиша, той не можеше да я придружи. У него винаги имаше нещо божествено, мислеше си тя, сякаш ѝ е пратен от света на духовете. С дълбоката си проницателност беше разбрал какво се случва с нея, мрачната ѝ еволюция. Свирепият вкус, който я омотаваше отвътре от деня, в който заби ножа си в елена на хребета и изтръгна още туптящото сърце от гърдите му. В действията ѝ имаше въодушевяваща мощ, струяща енергия, която обаче беше взела своята дан. Тя се чудеше колко остава, преди мрачната сила да я завладее напълно. Преди човешката ѝ повърхност да се продере и тя да стане само едно създание. Алиша Донадио, разузнавач снайперист от Експедиционния, вече нямаше да съществува.
Сега си иди, рече му тя. С мен повече не си в безопасност. Очите ѝ плуваха в сълзи, опита се да отвърне поглед от него, но не можа. Колко прекрасен си, момчето ми, никога няма да те забравя.
Последните километри измина пеша, вървеше покрай реката. Водите ѝ все още течаха с лекота, но скоро това щеше да се промени. По края ѝ вече се оформяше ледена корица. Пейзажът беше лишен от дървета и гол. Образът на града се очерта на хоризонта, когато се смрачи. От часове долавяше миризмата му. Мащабите му я стреснаха. Тя извади жълтата, направена на ръка карта от раницата си и я сравни. На хълма се издигаха купол, подобният на купа стадион, реката, която го разполовяваше с язовира, масивната бетонна сграда с крановете, редиците от бараки, обкръжени с жици — всичко, което Гриър беше нарисувал преди петнайсет години. Извади радиопеленгатора и нагласи усилването с нечувствителните си от студа пръсти. Започна да го върти напред и назад. Само пращене, след това стрелката заигра в сектор от два сантиметра и половина. Приемникът сочеше купола.
Някой си беше у дома.
Очилата вече не ѝ трябваха, освен в най-ярките часове на деня. Как нетърпимостта ѝ към светлината беше преминала? Какво се беше случило с очите ѝ? Тя огледа лицето си в повърхността на реката, оранжевият оттенък продължаваше да избледнява. Какво означаваше това? Тя изглеждаше почти… нормална. Обикновена жена, човек като всички. Де да беше истина, помисли си тя.
Прекара първите два дни в обиколки на периметъра, за да прецени отбраната му. Водеше сметка за инвентара: коли, човешка сила, въоръжение. Редовните патрули, които излизаха от главната врата, лесно можеха да бъдат избегнати, усилията им изглеждаха повърхностни, сякаш не забелязват истинска заплаха. Още на зазоряване камионите се разпръскваха от бараките и започваха да кръстосват града, караха работници до заводите, оборите и полетата, смрачеше ли се — връщаха се. Когато дните на наблюдението минаха, на Алиша ѝ хрумна, че наблюдава нещо като затвор, граждани, които всъщност бяха роби и роби господари, въпреки че структурите на затвора изглеждаха никакви. Покрай оградите почти нямаше пазачи, много от тях, изглежда, дори не бяха въоръжени. Каквато и сила да държеше населението под контрол, тя идваше отвътре.
Съсредоточи вниманието си върху две постройки. Първата беше голямата сграда с крановете. Тя имаше четвъртитата структура на укрепление. През биноклите си Алиша успя да различи един вход, широк портал, затворен от тежка метална врата. Крановете стояха неподвижни, изглежда, строежът на сградата беше приключил, но май все още не се използваше. За какво беше служила? Дали беше убежище от виралите, покрив за последно оттегляне? Възможно беше, но нищо в града не подсказваше подобно усещане за заплаха.
Другата беше стадион, разположен точно зад южния периметър от града в съседен ограден двор. За разлика от бункера стадионът беше място, на което ежедневно протичаше дейност. Коли идваха и го напускаха, ванове и някакви по-големи камиони, винаги по мръкнало или малко след това, изчезваха надолу по стръмна рампа, която вероятно водеше към мазето. Съдържанието им беше загадка до четвъртия ден, когато камион за превозване на животни, пълен с такива, слезе от рампата.