Нещо хранеха там долу.
А после, малко следобед на петия ден, Алиша тъкмо си почиваше на дренажна тръба, където си беше направила бивак, чу далечен тътен от взрив. Насочи бинокъла си към сърцето на града. От подножието на хълма се виеше черен дим. Поне една сграда беше обхваната от пламъци. Тя наблюдаваше как мъже и коли се втурнаха към мястото. Появи се пожарна кола, за да гаси пламъците. Вече се беше научила да различава затворниците от пазачите, но в този случай се появи трета класа. Бяха трима. Слязоха на мястото на катастрофата от лъскава черна кола, която съвсем не приличаше на забравена отнякъде трошка, каквито Алиша беше наблюдавала. Тримата оправиха вратовръзките си и се посуетиха около гънките по костюмите си, докато излизаха на зимното слънце. Що за странни предрешения носеха? Очите им бяха скрити от плътни черни очила. Заради ярката дневна светлина или причината беше друга? Присъствието им имаше мигновен ефект, все едно камък беше хвърлен във водата на езеро. Вълни от тревожна енергия се заизлъчваха от останалите на мястото на взрива. Един от костюмираните мъже, изглежда, си водеше записки в бележник с подложка, а другите двама крещяха заповеди, ръкомахаха неудържимо. Какво виждаше тя? Господарската прослойка, това беше очевидно, всичко в града подсказваше наличието на такава. Но каква беше тази експлозия? Инцидент ли беше, или бе нарочно предизвикана? Пукнатина в бронята, може би?
Заповедите ѝ бяха ясни. Да разучи града, да оцени заплахата и след шейсет дни да се яви за доклад в Кървил. При никакви обстоятелства не биваше да се замесва с обитателите. Нищо обаче не се споменаваше за това, че трябва да остане извън жиците.
Дошло беше време да поогледа по-отблизо.
Избра стадиона.
Още два дни наблюдава идващите и заминаващите камиони. Оградите не бяха проблем, да се вмъкне в мазето, щеше да е сложната част. Вратата, като портала на бункера, изглеждаше непробиваема. Само когато камион стигнеше до върха на рампата, вратата се издигаше нагоре, а след като превозното средство беше минало, се спускаше. Всичко беше съвършено изчислено.
След падането на мрака на третия ден, скрита зад някакъв храсталак, Алиша махна оръжията си — остави само браунинга, пъхнат в кобура, и нож, поставен в ножница на гърба ѝ. Проучила беше място в телената ограда, където изкачването ѝ щеше да е прикрито от една от няколкото наглед изоставени сгради. Стотина метра открито пространство отделяше сградите от рампата. Щом шофьорът на вана заобиколеше ъгъла, Алиша щеше да разполага с шест секунди да пресече разстоянието. Лесно е, помисли си тя. Нищо работа.
Промъкна се през мрежите през тясна дупка, пробяга разстоянието до задната стена на сградата и надзърна зад ъгъла. Идваше кола, точно навреме, вървеше към стадиона: ван. Шофьорът намали, щом наближи завоя.
Давай.
Когато ванът стигна върха на рампата, Алиша беше само на шест метра зад него. Вратата се издигна на тракащи вериги и наближи най-високата точка. Скокът ѝ във въздуха описа дъга. Приземи се на покрива на вана и падна по лице половин секунда преди минаването зад вратата.
Рояци, не беше ли страшна!
Вече го чувстваше, чувстваше ги. Прекалено познатото настръхване по кожата и дълбоко в ума ѝ, размито мърморене, като шепот на вълни на далечен бряг. Ванът, намалил скоростта, се движеше през тунел. Пред себе си видя втора врата. Шофьорът наду клаксона, вратата се вдигна и ги пропусна. Нови три секунди; ванът спря.
Намираха се в широко, открито пространство, петнайсет метра дължина на страна. Надзърна през върха на предното стъкло и преброи осем мъже. Шестима, въоръжени с пушки, другите — с тежки раници с резервоари и дълги стоманени палки. В другия край на помещението имаше трета врата, различна от другите; в рамката ѝ беше монтиран тежък уред от стомана с прекръстени напречни лостове.
Един от мъжете бавно тръгна към вана. Държеше бележник. Алиша се прилепи колкото може повече към покрива.
— Колко караш?
— Както винаги.
— Като група ли трябва да са?
— Да пукна, ако знам. Какво казва заповедта?
Прелистване на хартия.
— Нищо — рече вторият мъж. — Предполагам, че трябва да се група.
— Все още ли вървят залаганията?
— Ако искаш да залагаш.