— Дай ми седем секунди.
— Чука избра седем. Трябва да избереш друго.
— Ами тогава шест — шофьорът отвори вратата, която изскърца. Алиша чу как краката му скочиха на бетонния под. — Повече обичам кравите. По-бавно става.
— Болно копеле си, знаеш ли? — настъпи мълчание. — Прав си обаче. Много си е яко — мъжът говореше в друга посока, не към вана: — Добре, внимание всички, време за цирк! Да загасим светлините!
С глухо пукане прожекторите угаснаха, замести ги сумрачна синкава светлина, която идваше от обградени с мрежа крушки по тавана. Всички мъже се отдръпнаха от вратата в другата страна на помещението. Нямаше съмнение какво има от другата ѝ страна. Алиша го усещаше с костите си. Металната врата започна да се спуска от тавана, после спря. Мъжете с раниците бяха заели позиции до близката страна на вратата, а на върха на палките им танцуваха пламъци. Шофьорът отиде към задната част на вана и я отвори.
— Хайде, излизайте.
— Моля ви — жалостиво рече някакъв мъж, — не трябва да го правите! Вие не сте като тях!
— Всичко е наред, не е каквото си мислите. Сега се дръж добре.
Този път се обади жена:
— Нищо не сме направили! Само на трийсет и осем съм!
— Така ли? Мога да се закълна, че си по-стара — щракане от зареждане на револвер. — Движение, хайде, всички!
Един по един ги извлякоха от вана. Шестима мъже и четири жени, оковани за кръста и глезените. Хлипаха, молеха се за живота си. Някои почти не можеха да стоят. Докато двама държаха пушките си на прицел, шофьорът тръгна между тях с връзка ключове и започна да маха веригите.
— Защо им махаш веригите? — попита един от другите пазачи.
— Моля ви, не го правете — проплака жената. — Умолявам ви! Имам деца.
Шофьорът зашлеви жената с опакото на ръката си и я просна на земята.
— Не ти ли казах да млъкнеш? — подаде чифт белезници на стражата. — Искаш ли да почистиш тези неща после? Аз няма да го правя.
Не се замесвай с жителите, каза си Алиша. Не се замесвай с жителите. Не се замесвай с жителите.
— Чук? — провикна се шофьорът. — Там готови ли сме?
Мъж, който приличаше на прасе, стоеше на нещо като контролно табло. Задвижи някакъв лост, вратата помръдна.
— Задръж секунда, заяде.
Не се замесвай, не се замесвай, не се замесвай…
— Ето, оправи се.
Майната ѝ на заповедта.
Алиша се претърколи от покрива и се оказа лице в лице с шофьора.
— Как е?
— Мам… ицата му!
Алиша измъкна ножа си и го заби в ребрата му. Той издъхна рязко и политна назад.
— Вие — ревна Алиша, — залегнете.
Алиша извади браунинга и тръгна напред, обвила оръжието с ръце, стреляше на равни интервали. Стражата, изглежда, се беше вцепенила и не можеше да реагира. Един по един започна да ги отстранява сред ръждиви струи кръв. Главата. Сърцето. Отново главата. Зад нея затворниците се бяха превърнали в ураган от диво пищене. Умът ѝ беше съсредоточен, ясен като стъкло. Въздухът се насити със сладникавата миризма на кръв. Елиминираше ги. Покосяваше ги като мълния. Девет куршума в пълнителя, тя ги изстреля и остави един резервен.
Един от мъжете с раниците с огнехвъргачките я залови. Въпреки че май не беше имал такова намерение. В мига, в който Алиша натисна спусъка, той се опита да се предпази, нищо повече — инстинктивен жест, приведе главата си и се извърна гърбом към нея.
Четирийсет и пет
— Документи.
Сара напрегна воля да спре треперенето на пръстите си и подаде фалшивия пропуск на пазачката. Сърцето ѝ биеше толкова лудо, че се чудеше как така жената не го чува. Онази грабна пропуска от ръцете на Сара, набързо го огледа, погледът ѝ стрелна лицето на Сара, преди да го погледне за последен път и да го върне безизразно.
— Следващият!
Сара мина през въртящата се врата. Последно действие: веднъж преминала от другата страна, оставаше съвсем сама. Зад нея имаше оградена пътека като в кланица. Върволица от работещи през деня минаваха бавно по нея — градинари, работници в кухнята, механици. От двете страни на оградения коридор стояха още помагачи и държаха за вериги озъбили се кучета, смееха се помежду си, когато някой от обитателите на равнината трепнеше. Чантите и хората биваха претърсвани. Сара издърпа шала около главата си, вървеше, отвърнала поглед. Истинската опасност идваше от вероятността някой, който я познава, да я види — обитател на равнината, помагач, нямаше значение. Чак когато сложеше воала на прислужница, щеше да е в безопасност и анонимност.
Как Юстас успя да я настани в Купола, Сара не знаеше. Ние сме навсякъде, само това ѝ каза. Щом веднъж влезеше, свръзката щеше да я намери. Щяха да се разпознаят по размяната на кодови думи, обикновени реплики със скрито значение. Тя пое нагоре по хълма, опитваше се да е невидима, вървеше, забила поглед в земята, но като си помислеше, дали трябваше да се държи така? Нямаше ли да е по-естествено, ако се поогледа? Дори въздухът на това място ѝ се струваше различен — по-чист, но някак натегнал, пълен с опасност. В периферията на сведения ѝ поглед забеляза многочисленото присъствие на хора от Човешки ресурси, които се движеха по двама-трима. Вероятно подсилваха охраната заради бомбеното нападение с колата, но кой ли знае? Може би винаги е било така.