Куполът беше ограден от бетонни барикади. Тя показа пропуска си в къщата на пазачите и изкачи широкото стълбище, което водеше към входа, масивна двойна врата в бронзова рамка. На прага пое дълбоко въздух. Започва се, помисли си тя.
Крилата на вратата се отвориха и я принудиха да се дръпне настрани. Покрай нея профучаха двама червенооки с вдигнати яки, за да се пазят от студа, в ръцете им се полюляваха кожени куфарчета. Помисли си, че не са я забелязали, когато онзи, който вървеше вляво, спря на горното стъпало и се обърна към нея.
— Гледай къде вървиш.
Стоеше, забила поглед в земята, стараеше се всячески да избегне погледите им. Дори зад тъмните стъкла успяваха да я накарат да трепне вътрешно.
— Простете, сър. Сбърках.
— Гледай ме, когато ти говоря.
Приличаше на клопка.
— Не исках да ви обидя — едва рече тя. — Имам пропуск.
Подаде го.
— Казах да ме погледнеш.
Сара бавно вдигна очи, против всички инстинкти. Червеноокият я наблюдаваше напрегнато за момент иззад непроницаемия екран на очилата си, без да посегне към пропуска. Вниманието на втория, изглежда, беше привлечено от друго. Спрял се беше, за да угоди на спътника си. У тях имаше нещо отчетливо детинско, помисли си Сара. С нежните си лица с безукорна кожа и момчешки гъвкави тела приличаха на рано порасли деца, предрешили се за забавление. За тях всичко беше игра.
— Когато някой от нас ти каже да направиш нещо, му се подчиняваш.
Другият изду бузи нетърпеливо.
— Какво ти става днес, по дяволите? Тя е никоя. Можем ли да тръгваме, ако обичаш?
— Първо да приключа тук — и се обърна отново към Сара. — Ясен ли бях?
Във вените ѝ кръвта изстина като лед. Напрегна всички сили да не отвърне поглед. Какви демонични очи. Какво ехидно подсмихване.
— Да, господине — изпелтечи тя. — Напълно.
— Кажи ми какво правиш?
— Правя ли?
Припламнал присмех като у котка, която премята в лапите си мишка.
— Да, какво правиш. Каква е работата ти?
Сара сви раболепно рамене.
— Чистя, господине — той не отговори и тя добави: — Ще бъда прислужница.
Червеноокият я изгледа отново, докато решаваше дали отговорът ѝ е удовлетворяващ, или не.
— Ами тогава слушай по-умните. Минеш ли през тези врати, най-добре е много да внимаваш. Малко ни трябва.
— Ще внимавам, господине. Благодаря, господине.
— Марш и се залавяй за шибаната си работа.
Изчака двамата да слязат, преди да позволи на тялото си да се отпусне.
Рояци, помисли си тя. В името Божие, стегни се. Каниш се да влезеш в сграда, пълна с подобни създания.
Събра целия си кураж и отвори вратата.
Чувството за простор я помете почти на мига. Усещането ѝ за пространство се преобрази от височината на помещението. За пръв път виждаше подобно място: блестящ мраморен под, редици от балкони, масивни, извити стълбища. Таванът се извисяваше високо горе. Смалената слънчева светлина се спускаше от високи прозорци със завеси на купола и потапяха вътрешността му в полуздрач. Всичко изглеждаше толкова шумно и едновременно тихо, защото най-тихите звуци отекваха, преди да бъдат погълнати от празното пространство. Помагачи стояха на постове както по периферията на помещението, така и на равни интервали по стълбите. Опашка от десетима работници чакаше на приемното бюро в средата на помещението. Зае мястото си зад мъж, преметнал чанта с инструменти през рамо. Желанието да погледне покрай него, за да види какво има по-напред, беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Редицата пъплеше напред с всеки подпечатан пропуск. Тя беше пета поред, след това трета, втора. Мъжът с чантата с инструменти се дръпна встрани и откри човека, който стоеше зад бюрото.
Вал.
Сърцето на Сара заби лудо от адреналина. Не можеше да помръдне, не можеше да диша. Всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Нина нищо не ѝ беше казала за онова, което червенооките щяха да направят с нея. Няма да е нещо, което си изпитвала преди. Ще ги умоляваш да те убият. Не може да се двоумиш. Какво да направи? Дали да не побегне и да се моли, че ще я застрелят?