— Добре ли се чувствате, госпожице?
Вал я гледаше с очакване, протегнал ръка за пропуска ѝ.
— Какво казахте?
— Добре… ли… се… чувствате?
Обзе я чувството, че са я дръпнали от ръба на пропаст. Тя затърси верния, отговор.
— Малко съм нервна.
И да е бил изненадан Вал от появата ѝ, по лицето му нищо не пролича. Вал беше по-добър актьор от нея. През всичките години, в които Сара го познаваше, никога нищо не бе заподозряла.
— Куполът има способността да замайва, когато човек го вижда за пръв път. Вие сигурно сте новото момиче, Дани. Нали така?
Тя кимна. Дани, това беше името ѝ. Не Сара.
— Покажете плочката си, моля.
Сара повдигна ръкава и показа ръката си. Юстас, с помощта на вътрешен човек в администрацията, беше уредил номерът на Сара да бъде приписан на новата ѝ фалшива самоличност. Вал изигра малко представление как го проверява.
— Изглежда, трябва да се явите пред заместник-директора Уилкс — той махна към друг помагач, който да заеме мястото му. — Елате с мен.
Името беше непознато на Сара. Но заместник-директорът трябва да е член на висшия персонал. Вал я съпроводи по кратък коридор до асансьор с отразяващи светлината метални врати. Стояха мълчаливо в очакване на асансьора и двамата, отвърнали погледи.
— Моля, влезте.
Вал влезе след нея и натисна бутона за шестия етаж. Кабинката потегли нагоре. Той все още не я поглеждаше. Тя се чудеше дали ще ѝ каже нещо. След като минаха и четвъртия етаж, той отново посегна към таблото с бутони и натисна някакъв ключ. Кабинката внезапно спря.
— Имаме само секунда — рече Вал. — Ти си прикачена към жената, Лайла. Това е по-добро от всичко, на което бихме могли да се надяваме.
— Коя е Лайла?
— Онази, която контролира виралите. Главната цел. Охраняват я зорко и почти никога не излиза от стаите си.
Умът на Сара запрепуска, за да запомни всяка дума.
— Какво трябва да правя?
— Засега само я наблюдавай. Опитай се да спечелиш доверието ѝ. Двамата с теб повече няма да имаме никакви контакти. Всички съобщения ще ги пращаш по прислужницата, която ще ти носи храната. Ако лъжицата на подноса ти е обърната, тогава под чинията има бележка. Върни съобщението по същия начин, но го прави само в краен случай. Разбра ли?
Сара кимна.
— Винаги съм те харесвал, Сара. Ще ми се да мисля, че съм направил всичко по силите си, за да те защитя. Но сега това е без значение. Ако червенооките разберат коя си, няма да мога да ти помогна — той пъхна ръка под колана си и измъкна малко квадратно листче от прегънато фолио и го притисна към ръката ѝ. — Винаги го носи в себе си. Вътре има попивателна хартия. Пропита е от същото вещество, което Нина използва, за да те упои, но в много по-голяма концентрация. Сложи го под езика си. Няма да са необходими повече от две секунди. Повярвай ми, това е по-добре, отколкото да те отведат в мазето.
Сара пъхна пликчето в джоба на панталоните си. Смъртта вече беше с нея. Надяваше се, че ще има смелост, когато удари часът.
Ръката на Вал беше на бутона.
— Готова ли си?
Кабинката се разтресе и отново тръгна нагоре, после забави хода си и стигнаха до етажа. Вал, който влезе в ролята си, постави ръка на нейната и я улови над лакътя. Вратите се отвориха и се показа помагач, набит и с потъмнели зъби, който ги зяпаше с ръце на ханша.
— Какво, по дяволите, му става на този асансьор? — и като видя Сара, попита: — Тя какво прави тук?
— Новата прислужница. Водя я при Уилкс.
Помагачът я огледа от главата до петите. Веждите му се разшаваха многозначително.
— Жалко. Бива си я.
Вал я поведе през коридор, по който се редяха тежки дървени врати. На всяка от тях на нивото на очите имаше месингова табелка с име и титла, някои от които Сара си припомни от позивите, разпространявани в равнината; „Ейдън Хопъл, министър на пропагандата“, „Клей Андерсън, министър на публичните дела“, „Дарил Чий, министър по възстановяване на материалните ресурси“, „Викрам Съреш, министър на здравеопазването“. Стигнаха до последната врата: „Фредерик Уилкс, началник на щаба и заместник-директор на Отечеството“.
— Ела.
Обитателят на кабинета седеше надвесен над купчина документи върху бюрото и пишеше с писалка. Приглушена зимна светлина се процеждаше през закритите със завеси прозорци зад него. Измина известно време, преди той да погледне към тях.