Няма значение, че Сара изобщо не го беше съобщавала.
— Дани.
— Дани — повтори жената. — И откъде си по-точно?
Най-умно щеше да е отговори общо.
— Оттук съм.
— Естествено, че си от тук. Имам предвид, откъде си родом. Племето ти. Народът ти. Родът ти — ново развълнувано потреперване на ръцете ѝ. — Разбираш ме. Семейството ти.
С всяка нова реплика Сара чувстваше как затъва все по-дълбоко в подвижните пясъци на странния свят на тази жена. Макар че имаше нещо у нея, което беше почти трогателно. Изглеждаше доста безпомощно, чуруликаща птичка в клетка.
— Всъщност съм от Калифорния.
— А. Вече стигаме донякъде — мълчание, след това в погледа ѝ се появи проблясък. — О, разбирам. Работиш, за да изкараш пари за училище. Защо не каза?
— Госпожо?
— Моля — изчурулика тя, — наричай ме Лайла. И не бъди толкова скромна. Онова, което правиш, е достойно за възхищение. Показва невероятен характер. Разбира се, това не означава, че ще ти плащам повече, отколкото на другите момичета. Разбрах се с агенцията. Четиринайсет за час — или приемаш, или отказваш.
Четиринайсет какво, почуди се Сара.
— Четиринайсет е добре.
— И, разбира се, социалната осигуровка. Ние ще я плащаме и ще попълваме годишната декларация. Дейвид много държи на тези подробности. Той е човек, когото би определила като „спазващ правилата“. Праволинеен е като бастун. Без здравна осигуровка, опасявам се, но съм сигурна, че училището ти ще те осигури. — Тя засия окуражително. — Е, разбрахме ли се?
Сара кимна, напълно загубила ума и дума.
— Отлично. Трябва да кажа, Дани — рече жената, Лайла, като тръгна плавно през стаята, — че се появи точно навреме. Нито по-рано, нито по-късно. — Извадила беше от роклята си кутия с клечки и палеше голям свещник близо до тоалетката си. — Защо не сложиш това ей там?
Говореше за подноса, който Уилкс ѝ беше дал. На него имаше метална бутилка и чаша. Сара постави подноса на масата, където жената ѝ показа, в съседство на украсения с гравюри и покрит с шалове гардероб. Лайла беше застанала пред огледалото в цял ръст и се въртеше пред него, докато оглеждаше отражението си.
— Какво ще кажеш?
— Моля?
Тя постави ръка на стомаха си и го натисна навътре, докато напълни гърдите си с въздух.
— Тази отвратителна диета. Не вярвам да съм била по-прегладняла в живота си. Но, изглежда, наистина върши работа. Ти какво ще кажеш, Дани? Свалила ли съм още два килограма? Кажи честно.
Застанала в профил, жената беше само кожа и кости.
— Мисля, че изглеждате прекрасно — внимателно каза тя. — Не бих отслабвала повече на ваше място.
— Наистина ли? Защото, когато се погледна в това огледало, се питам кой е този дирижабъл? Този цепелин? Боже мили, човечеството. Това си мисля.
Сара си спомни нарежданията на Уилкс.
— Мисля, че трябва да се храните всъщност.
— Така ми казват. Повярвай ми, това вече съм го чувала — тя постави ръце на ханша си, намръщи лице и свали гласа си с октава. — Лайла, кльощава си. Лайла, сложи малко месце на тези кокали. Лайла това, Лайла онова. Дрън-дрън-дрън. — Изведнъж очите ѝ се разшириха панически. — Боже, колко е часът?
— Мисля, че е… обедно време?
— Боже мой!
Жената започна да се стрелка насам-натам из стаята, грабваше най-различни неща и ги поставяше, както личеше, където ѝ падне.
— Не стой така — нареди тя, грабнала купчина книги, които наблъска в библиотеката.
— Какво искате да направя?
— Просто… Не знам. Нещо. Ето — натовари Сара с възглавници. — Постави ги ей там. На онова там.
— Говорите за дивана ли?
— Естествено, че говоря за дивана!
И просто така лицето на жената се озари от удивителна, щастлива, сияйна светлина. Тя се взираше през рамото на Сара към вратата.
— Слънчице!
Коленичи, когато малко дете, момиче в проста риза, с руси къдрици, които подскачаха, се стрелна покрай Сара и се хвърли в протегнатите ръце на жената.
— Ангелчето ми! Сладкото ми, сладкото ми момиченце!
Детето, което държеше лист оцветена хартия, посочи към тюрбана на жената.
— Взе ли си ваната, мамче?
— Защо, да! Знаеш колко много мама обича да взима вана. Какво умно момиченце си ми ти! Сега ми кажи как минаха уроците? Джени почете ли ти?
— Четохме Зайчето Питър.