— Прекрасно! — засия жената. — Нали беше забавно? Хареса ли ти? Сигурна съм, че съм ти казвала колко много го обичах, когато бях на твоята възраст — тя погледна към листа. — А тук какво имаме?
Момиченцето го вдигна.
— Рисунка.
— Аз ли съм това? Нас двете ли си нарисувала?
— Това са птици. Това е Марта, а другата е Бил. Те си правят гнездо.
Проблясване на разочарование, но после жената отново се усмихна.
— Ама, разбира се, че са птици. Вижда се. Вижда се, както и нослето на личицето ти.
И така нататък, и така нататък. Сара едва проумяваше случващото се. Обхвана я силно ново чувство, чувство на биологична аларма. Нещо дълбоко, атавистично, увличащо я с теглото и движението си, придружено от съсредоточаване на сетивата ѝ върху покрития с руси коси тил на момиченцето. Тези къдрици. Формата и пропорциите на тялото на момиченцето. Сара го разбра, преди да се досети, факт, който също знаеше, парадоксът, който създаваше у нея нещо като коридор, като образи, които се отразяват безкрайно в две редици срещуположни огледала.
— Колко ужасно от моя страна — казваше жената, Лайла, гласът ѝ беше някак невъзможно отделен от действителността, идваше от друга планета. — Напълно забравих обноските си. Ева, трябва да ти представя някого. Това е новата ни приятелка — тя замълча, търсеше в ума си името.
— Дани — успя да каже Сара.
— Нашата прекрасна нова приятелка Дани. Ева, поздрави я.
Детето се обърна. Времето спря, когато Сара видя лицето ѝ. Неповторима смесица от форми и черти, единствени по рода си в цялата вселена. За Сара нямаше никакво съмнение.
Момиченцето ѝ отправи блестяща усмивка.
— Здравей, Дани.
Сара стоеше пред дъщеря си.
Но в следващата секунда нещо се промени. Падна сянка, мрачно присъствие се спусна над тях. То върна рязко Сара на земята.
— Лайла.
Сара се извърна. Мъжът стоеше зад нея. Лицето му, обикновено, незабележимо, подобно на хиляди други, от което обаче се излъчваше невидима заплашителна сила, неоспорима като гравитацията. Да го гледа човек означаваше да потъва.
Той изгледа Сара презрително, погледът му я прониза докрай.
— Знаете ли кой съм?
Сара преглътна. Гърлото ѝ се сви до краен предел. За пръв път мислите ѝ се насочиха към свитото пакетче, скрито в гънките на роклята ѝ, нямаше да е за последен.
— Да, господине. Вие сте Директор Гилдър.
Устата му се изви от отвращение.
— Спусни си воала, за Бога. Само като те гледам — и ми прилошава.
С треперещи пръсти тя свали воала. Сега сянката стана буквално сянка, чертите му милостиво се размазаха от тъканта като в мъгла. Гилдър мина покрай нея и отиде до мястото, където Лайла стоеше, приклекнала до дъщерята на Сара. Ако присъствието му означаваше нещо за момиченцето, Сара не го видя, но Лайла беше друга история. Всяка частица от нея се стегна. Притисна детето пред себе си като щит и се изправи.
— Дейвид.
— Спри — очите му се стрелнаха неодобрително към нея. — Изглеждаш окаяно, знаеш ли?
Обърна се към Сара.
— Къде е?
Тя разбра, че говори за подноса. Сара го посочи.
— Донеси го тук.
Ръцете ѝ някак успяха да се справят.
— Разкарай ги — каза Гилдър на Лайла.
— Ева, слънчице, защо с Дани не излезете навън? — погледът ѝ стрелна Сара умолително. — Навън е толкова красив ден. Малко свеж въздух, какво ще кажеш?
— Защо ти не ме изведеш — възрази момиченцето. — Никога не излизаш.
Лайла отговори с толкова мелодичен глас, сякаш пееше.
— Знам, слънчице, но знаеш колко чувствителна е мама към слънцето. А сега мама трябва да вземе лекарството си. Знаеш каква става мама, когато взима лекарството си.
Детето неохотно склони. Изтръгна се от Лайла и се насочи към Сара, която стоеше до вратата.
По силата на разпъващо чудо улови Сара за ръката.
Плът до плът. Ръчичката ѝ беше непоносимо мъничка, с едва доловима сила, и предизвика толкова спомени. Всички сетива на Сара се насочиха към изключителното усещане от мъничката ръка на момиченцето в нейната. За пръв път телата им се докосваха от времето, когато беше носила детето в себе си, но сега беше различно. Сара беше вътре.
— Тичайте, двечките — дрезгаво ги подкани Лайла. Махна им, изпълнена с крайно отчаяние, към вратата. — Забавлявайте се.
Без дума да каже, Кейт-Ева поведе Сара вън от стаята. Сара летеше и тежеше цели тонове. Ева, мислеше си тя. Трябва да я наричам Ева. Кратък коридор, след това площадка на стълбището и двойна врата в дъното, която се отваряше към малък, ограден двор с люлки. Небето ги гледаше с тържествена, снежна светлина.