— Хайде — рече детето и я пусна.
Покатери се на люлката. Сара застана зад нея.
— Блъсни ме.
Сара издърпа веригите, изведнъж станала нервна. Колко сигурна беше? Това безценно и обичано същество. Това свещено, чудно човече. Със сигурност метър дължина беше достатъчна. Тя отпусна веригите и момиченцето полетя, размахало настървено крака.
— По-високо — нареди тя.
— Сигурна ли си?
— По-високо, по-високо!
Всяко усещане я пробождаше. Всяко беше безболезнено гравирано в сърцето ѝ. Сара улови дъщеря си за гърба и я блъсна. Тя се издигна нагоре и надалеч в декемврийския въздух. Когато се издигаше, косата, ѝ летеше назад и насищаше въздуха със сладкото ухание на телцето ѝ. Момиченцето се люлееше мълчаливо. Щастието ѝ беше в самото усещане. Момиченце, което се люлее в зимен ден.
Скъпа моя Кейт, мислеше си Сара. Бебчето ми, единствена моя. Блъскаше отново и отново люлката, момиченцето летеше и винаги се връщаше в ръцете ѝ. Знаех, знаех, винаги съм знаела. Ти си искрицата на живота ми, която разпалвах хиляди пъти в самотните нощи. Никога не бих могла да я оставя да угасне.
Четирийсет и шест
Хюстън.
Разтвореният град, залят от морето. Великото градско блато, от което беше останало само сърцето му от небостъргачи. Урагани, проливни тропически дъждове, неконтролираното проникване на континенталните води, търсещи крайно спасение в Залива: сто години приливите бяха идвали и се бяха отдръпвали, заливали ниските земи, издълбавали мрачни заблатени ръкави и заразени делти, заличавайки всичко.
Намираха се на шестнайсет километра от центъра на града. Последните дни от пътуването се бяха превърнали в игра на дама, търсеха сухи места и участъци с проходими пътища, правеха просеки през трънливи, пълни с насекоми гъсталаци. В тези квартали природата беше разкрила истинската си злонамерена цел: всичко тук искаше да ги ужили, да ги връхлети, да ги изпохапе. Въздухът беше натежал и просмукан от влага и смрад на гнило. Дърветата бяха изкривени като грабливи ръце, приличаха на растения от съвсем друга епоха. Изглеждаха измислени. Кой би измислил подобни дървета?
Мракът се спускаше с химически жълтеещ здрач. Пътуването се беше свело до пълзене. Дори Ейми започна да дава израз на раздразнението си. Знаците на болестта ѝ не бяха утихнали, напротив. Когато си мислеше, че Гриър не гледа, той я улавяше да притиска ръце към стомаха си и да въздиша тежко от болка. За през нощта се настаниха на горния етаж на къща, която изглеждаше невъобразимо в съсипаното си великолепие: пищни полилеи, стаи с размерите на аудитории, всичките на петна от черна, отровна плесен. Кафява лента, висока метър над мраморния под бележеше височината на тинята от наводнението. В масивната спалня намериха подслон. Гриър отвори прозорците, за да се прочисти въздухът от вонята на амоняк: под тях в потъналия в лиани двор имаше плувен басейн, пълен с лепкава течност.
Цяла нощ Гриър слуша как дремльовците се мятат от дърво на дърво отвън. Скачаха и се улавяха с един или друг крайник, приличаха на грамадни човекоподобни маймуни. Слушаше как шумолят в листака, следваха острите писъци на плъхове, катерици и други дребни създания, които бяха срещнали смъртта си. Въпреки заповедта на Ейми, той спеше на пресекулки с пистолет в ръка. Само помни. Картър е един от нас. Той се молеше да е така.
На сутринта Ейми не беше по-добре.
— Трябва да почакаме — каза той.
Наложи ѝ се да събере всичките си сили, дори само за да стои. Тя не направи усилие да скрие неразположението си, притиснала ръце към стомаха си, свела глава от болка. Виждаше спазмите, които разкъсват корема ѝ, когато гърчовете ѝ обхващаха.
— Тръгваме — рече тя, стиснала зъби.
Продължиха на изток. Небостъргачите от търговската част се показаха в своята претенциозност. Някои се бяха срутили, глинестата почва се беше разширявала и свивала през годините и натрошила основите им, други стояха наклонени един срещу друг като пияници, които се клатушкат по пътя за дома. Ейми и Гриър вървяха по тясна ивица пясък между обхванатите от диви треви заливи. Слънцето беше високо и ярко. Появиха се отломки от морето: лодки, части от кораби, полегнали настрани в плитчините, сякаш припаднали от изтощение. Когато стигнаха до мястото, където земята свършваше, Гриър слезе от коня, извади бинокъла си от дисагите и го насочи над мръсната вода. Напред нямаше изход, пътят беше затворен от небостъргач, пред него имаше полегнал, здраво заседнал кораб. Кърмата му се издигаше невъзможно високо във въздуха, масивните витла се провиждаха над ватерлинията. На нея беше написано името на проядения от ръждата кораб: ШЕВРОН МАРИНЪР.