— Тук ще го намерим — рече Ейми.
До кораба нямаше сух път, трябваше да намерят лодка. Късметът им проработи. Върнаха се назад няколкостотин метра и откриха алуминиева гребна лодка, преобърната в тревите. Дъното им се стори здраво, нитовете здраво затегнати. Гриър я довлече до ръба на лагуната и я пусна във водата. Не потъна и той помогна на Ейми да се качи.
— Ами конете? — попита я той.
Лицето ѝ беше маска от едва сдържана болка.
— Мисля, че ще се върнем преди мръкване.
Той стабилизира лодката да се качи Ейми и сам седна на средната пейка. Плоска дъска им послужи за гребло. Седнала на кърмата, Ейми беше като товар. Очите ѝ бяха затворени, ръцете ѝ увити около кръста, от челото ѝ се стичаше пот. Не издаваше звук, но според Гриър сдържаше стоновете си само заради него. Когато разстоянието понамаля, корабът прие умопомрачителни размери. Ръждясалите му бордове се издигнаха на десетки метри над лагуната. Лежеше наклонен на една страна, водата около него беше черна от петрола. Гриър докара лодката им до фоайето на съседната сграда и спря при редица от неподвижни асансьори.
— Лушъс, май имам нужда от помощта ти.
Той ѝ помогна да слезе от лодката и се насочиха към най-близкия ескалатор. Придържаше я през кръста. Оказаха се в атриум с няколко асансьора и стени от опушено стъкло. На табела пишеше името на някаква фирма, под нея имаше схема с разположението на офисите. Изкачването, което ги очакваше, беше сериозно. Трябваше да изкачат най-малко десет етажа.
— Ще се справиш ли? — попита Гриър.
Ейми прехапа устни и кимна.
Последваха стрелката към стълбите. Гриър запали факла, отново я прихвана през кръста и започнаха да се изкачват. Застоялият въздух на стълбището беше задушлив от плесен, през няколко етажа им се налагаше да спират, за да дадат почивка на дробовете си. Стигнаха дванайсетия етаж.
— Мисля, че вече сме достатъчно високо — рече Гриър.
От затворените прозорци на пълен с книги офис погледнаха надолу към палубата на танкера, забит здраво в сградата на три метра под тях. Лесен скок. Гриър взе стола от бюрото, вдигна го над главата си и го запрати към прозореца.
Обърна се към Ейми.
Тя оглеждаше ръката си, държеше я пред себе си като чаша. Ярка червена течност изпълваше дланта ѝ. И тогава Гриър забеляза петното на туниката ѝ. По краката ѝ се стичаше още кръв.
— Ейми…
Тя го погледна.
— Уморен си.
Все едно че го обви безкрайна нежност. Сън, който го обхвана и завладя цялото му тяло.
— Проклятие — рече той, вече унесен и свит на пода.
Четирийсет и седем
Питър и останалите влязоха в Сан Франциско през магистрала 90. Беше рано сутринта. Прекарали бяха първата нощ в укритие във външния кръг от ширнали се градски предградия от рухнали и разграбени къщи. Стаята беше под полицейско управление с укрепена рампа отзад. Не беше укритие на Вътрешна сигурност, обясни Холис, ами едно от укритията на Тифти. Помещението беше по-голямо от онези, които Питър беше видял, но не по-малко грубо — просто задушна стая с груби легла и гараж, в който чакаше вехт пикап, в каросерията имаше метални туби с бензин. Покрай стените бяха наредени кафези и метални военни сандъци. Майкъл попита какво има в тях, Холис изви вежда и му отговори:
— Не знам, Майкъл. Ти как мислиш?
Потеглиха на зазоряване под натежалото небе. Холис беше на волана, до него Питър, Майкъл и Лор пътуваха в каросерията. По-голямата част от града беше опожарен в дните на епидемията. Малко нещо беше оцеляло от центъра, по-високите сгради в него се брояха на пръсти и се издигаха с окаяна строгост на фона на избелелите хълмове. Изгорелите им фасади показваха почернялата им и разрушена вътрешност, където армия от дремльовци дремеше по цял ден.
— Просто дремльовци — казваха хората, въпреки че истината си беше истина: виралът си оставаше вирал.
Питър очакваше Холис да завие, да поеме на север или на юг, но вместо това той се насочи към сърцето на града, излезе от магистралата и тръгна по тесните улици. Пътят беше разчистен, колите и камионите — извлечени встрани от пътя. Когато сенките на сградите погълнаха камиона, Холис спусна задното стъкло на купето.
— Най-добре пригответе оръжията — предупреди той Майкъл и Лор. — Трябва да се погрижим за безопасността си тук.
— Нащрек сме, омбре — отговори му мъжът отзад.