Питър оглеждаше разрушенията. Винаги градовете насочваха мислите му към онова, което някога е представлявал светът. Сградите и къщите, колите и улиците, всичко някога е гъмжало от хора, които са живели, без да знаят нищо за бъдещето, че един ден историята ще спре.
Напредваха безпрепятствено. Растителността стана по-гъста, когато пролуките между сградите се увеличиха.
— Колко остава? — попита той Холис.
— Не се притеснявай. Близо сме.
Десет минути по-късно тръгнаха покрай ограда. Холис влезе през вратата, измъкна ключа от контакта на пикапа и слезе. Питър остана като сащисан от начина, по който миналото го връхлетя: Холис можеше да е брат му, Тео, който отваря вратата към електростанцията, преди толкова много години.
— Къде сме? — попита той, когато Холис се върна при камиона.
— Форт Сам Хюстън.
— Военна база?
— По-скоро военна болница — обясни Холис. — Поне е била такава. Напоследък тук не се навъртат много доктори.
Продължиха пътя си. Питър имаше чувството, че се движат през малко село. Висока часовникова кула се издигаше от една страна на правоъгълник, който може би някога е бил център на градчето. Освен няколко церемониални оръдия не видя нищо, което да подсказва, че мястото е на армията — никакви камиони, танкове, никакво разположение на оръжие, нито укрепления. Холис спря пикапа пред дълга, ниска сграда с плосък покрив. Над вратата ѝ пишеше АКВА ЦЕНТЪР.
— Аква — рече Лор, след като всички слязоха. Гледаше изпод вежди и със съмнение табелата, на гърдите си имаше пушка, държеше я готова да се прицели с нея. — Като… за плуване ли?
Холис махна с ръка към пушката.
— Трябва да я оставиш тук. Не искаме да направим лошо впечатление. — Обърна се към Питър: — Последна възможност. Няма как да върнеш събитията назад след това.
— Сигурен съм.
Влязоха във фоайето. По всичко личеше, че вътрешността на сградата е в добро състояние: здрав таван, прозорци, нямаше ги обичайните боклуци.
— Усещаш ли го? — попита Майкъл.
Ниско пулсиране, като гигантска дръпната струна, което се носеше от пода. Някъде в сградата работеше генератор.
— Очаквах да има пазачи — рече Питър на Холис.
— Понякога има, когато Тифти иска да направи представление. Но в общи линии не ни трябват.
Холис ги отведе до двойна врата, която отвори, а зад нея се показа огромно, покрито с плочи пространство с висок таван и — в центъра на помещението — просторен, празен плувен басейн. Поведе ги към втора двойна врата към площадка със стълби, осветена от жужащи флуоресцентни лампи. Питър искаше да попита Холис откъде Тифти взима газ за генератора, но после сам си отговори на въпроса. Тифти го взимаше оттам, откъдето взимаше всичко: крадеше го. Стълбите водеха към стая, претъпкана с тръби и метални резервоари. Сега бяха под басейна. Вървяха през претъпканото място и минаха през друга врата, но различна от предишните, изработена от тежка стомана. По нея липсваха каквито и да било отличителни знаци, нито пък се виждаше как се отваря. По гладката ѝ повърхност нямаше никакви видими механизми. На едната стена до нея имаше табло с бутони. Холис натисна бързо поредица от числа, след силно изщракване вратата се отвори и разкри тъмен коридор.
— Всичко е наред — кимна с глава към коридора Холис, — лампите се включват автоматично.
Щом едрият мъж влезе, редицата от флуоресцентни лампи запримигва, трептенето на светлината се подсилваше от болничнобелите стени на коридора. Очакванията на Питър за Тифти драстично еволюираха. Какво си беше въобразявал? Мръсен лагер, населен с огромни, подобни на горили мъже, въоръжени до зъби? Нищо от видяното дори бегло не се доближаваше до тези очаквания. Напротив: мястото досега подсказваше за ниво на техническа сложност, която надминаваше във всяко отношение техническото ниво на Кървил. И не само неговото мнение се променяше. Майкъл също беше зяпнал открито. Страхотно местенце, пишеше на лицето му.
Коридорът ги отведе при асансьор. Над него имаше камера. Който и да стоеше от другата страна, вече знаеше, че идват, наблюдаваха ги от влизането им в хола.
Холис изви глава към камерата, после натисна бутон в стената, съседна на малък говорител.
— Всичко е наред — каза той. — Те са с мен.
Чу се пращене, след това глас.
— Какви ги вършиш, Холис, мамка му!
— Всички сме без оръжие. Те са мои приятели. Гарантирам за тях.
— Какво искат?
— Трябва да се срещнем с Тифти.
Мълчание, май гласът от другата страна на интеркома се съветваше с някого.
— Не можеш да ги водиш тук просто така. Полудял ли си?