— Кой каза?
Питър пристъпи напред.
— Аз.
Тифти го изгледа.
— Ами другите? Те какво знаят?
— Те бяха с мен, когато я видях.
— Кого видя именно?
— Жената.
Тифти не каза нищо. Лицето му беше непроницаемо като на слепец.
— Всички вън. Остани само ти… — пръстът му сочеше Питър. — Как се казваш?
— Питър Джаксън.
— Освен господин Джаксън.
— Какво ще наредиш да правя с останалите? — попита Дънк.
— Използвай въображението си. Гладни ми се виждат, защо не им дадеш да похапнат?
— Ами Холис?
— Прости ми, изглежда, не те чух? Ти не каза ли, че той ги е довел?
— Точно така. Той им показа къде сме.
Тифти тежко въздъхна.
— Това е спънка. Холис, какво да те правя? Има си правила. Има си закон. Честта на крадците. Колко пъти да ти го обяснявам?
— Съжалявам, Тифти. Помислих, че трябва да чуеш онова, което имат да ти кажат.
— Добре, но това нищо не променя. Поставяш ме в крайно неудобна позиция — погледът му уморено обходи стаята, сякаш следващите му думи щяха да изникнат някъде от рафтовете и папките. — Много добре. Кой номер си в графика?
— Номер четири.
— Вече не си. Освободен си от клетката, до второ нареждане. Знам колко ти харесва. И постъпих щедро.
Лицето на Холис беше безизразно. Каква беше тази клетка, запита се Питър.
— Благодаря, Тифти — рече Холис.
— Сега всички се омитайте.
Вратата се затвори зад тях. Питър зачака Тифти пръв да проговори. Мъжът стана иззад бюрото си и отиде до масичка с кана вода. Наля си вода в чаша и я изпи. Чак тогава мълчанието започна да натежава, той застана гърбом към Питър.
— Как беше облечена?
— Тъмен плащ и очила.
— Какво друго видя? Имаше ли камион?
Питър разказа събитията от Пътя на нефта. Тифти го остави да говори. Когато Питър приключи, мъжът се върна при бюрото си.
— Искам да ти покажа нещо.
Отвори горното чекмедже, измъкна лист хартия и я плъзна по повърхността на бюрото. Рисунка с въглен, хартията се беше втвърдила и леко изгубила цвят, жена и две момиченца.
— И преди си ги виждал, нали? Познавам.
Питър кимна. Не можеше лесно да откъсне очи от рисунката. У нея имаше завладяващ дух, сякаш жената и децата ѝ гледаха през страницата от място отвъд обикновените параметри на времето и пространството. Все едно гледаше призрак, три призрака.
— Да, в Колорадо. Гриър ми я показа, след като Ворхис беше убит. Имаше голяма купчина такива рисунки — вдигна поглед към Тифти, който го наблюдаваше вторачено, като учител, който изпитва. — Защо имате копие?
— Защото ги обичах — отвърна Тифти. — С Вор имахме пререкания, но той винаги е знаел отношението ми към тях. Те бяха и мое семейство. Затова ми даде тази рисунка.
— Загинали са на полето.
— Дий загина, както и мъничката, Сири. И двете бяха убити на място. Случи се бързо, но знаеш какво се казва: направи го бързо, но да не е днес. Другото момиченце, Нитя, изчезна — той се намръщи. — Изненадан ли си от всичко това? Не си го очаквал, нали?
Питър дори не успя да отговори.
— Разказвам ти тези неща, за да разбереш кои и какви сме. Всички тези мъже са изгубили някого. Дадох им дом, място, където да излеят гнева си. Например Дънк сега може да ти изглежда впечатляващ, но когато аз погледна към него, знаеш ли кого виждам? Единайсетгодишно дете. И той беше при касапницата на полето. Майка, баща, сестра, никой не остана.
— Не разбирам какво общо има с това нелегалната търговия.
— Защото тя е само част от дейността ни. Начин да си плащаме сметките, ако искаш така да се изразя. Гражданската власт ни търпи, защото се налага. В известно отношение сме ѝ необходими, колкото и тя на нас. Не сме много по-различни от Експедиционния, просто другата страна на монетата.
Логиката на Тифти беше прекалено удобна, начин да оправдае престъпленията си, от друга страна — Питър не можеше да отрече значението на рисунката.
— Полковник Апгар каза, че сте били офицер. Разузнавач снайперист.
Лицето на Тифти светна от бърза усмивка, тук имаше някаква история.
— Трябваше да се сетя, че Гунар има пръст в тази работа. Какво ти каза?
— Че светкавично сте станали капитан. Нарече ви най-добрия разузнавач, който някога е имало.
— Така ли? Проявил е любезност, но не много.
— Защо сте подали оставка?
Тифти сви рамене нехайно.
— По много причини. Можеш да кажеш, че животът на военния не ми подхождаше много. Присъствието ти тук ме кара да мисля, че и на теб не ти подхожда много. Предполагам, че и вие сте прекрачили границите, лейтенант. От колко дни сте самоотлъчил се?