Питър се почувства натясно.
— Само два.
— Самоотлъчването си е самоотлъчване. Повярвайте ми, знам всичко за него. Но да отговоря на въпроса ви: Напуснах Експедиционния заради жената от касапницата на полето. И по-точно, защото казах на Командването откъде е дошла, а те отказаха да предприемат каквито и да било действия.
Питър остана втрещен.
— Знаете откъде е дошла?
— Разбира се, че знам. Знае и Командването. Защо си мислите, че Гунар ви е изпратил тук? Преди петнайсет години бяха част от отряд от трима войници, изпратен на север, за да намери източника на радиосигнал някъде от Айова. Много слаб, само някакво слабо пращене, но достатъчно, за да го уловим. Не знаехме защо, но Експедиционният не се занимаваше с проследяването на случайните изписуквания, макар че улавяхме само някакъв шум, постоянно се губеше. Заповедите ни бяха да разузнаем източника и да докладваме, нищо повече. Натъкнахме се на град поне два, може би три пъти по-голям от Кървил. Без стени, без прожектори. По всички сметки изобщо не би трябвало да съществува. И знаеш ли какво видяхме друго? Камиони, като този, който видях на полето точно преди нападението. Като онзи, който ти си видял преди три дни.
— Какво каза Командването?
— Наредиха ни да не казваме никому.
— И защо? — попита Питър, макар да беше получил същите заповеди.
— Кой ли знае? Предполагам, че заповедта е дошла от гражданската власт, а не от военните. Изплашиха се. Които и да бяха онези хора, имаха оръжие, на което ние не можехме да се възпротивим.
— Виралите.
Мъжът кимна безизразно.
— Запушете си ушите и се надявайте никога повече да не се върнат. Може би не грешаха, но с подобно нещо не можех да се примиря. В същия ден подадох оставка.
— Връщали ли сте се там?
— В Айова ли? И защо да го правя?
Питър усети как напрежението му се увеличава.
— Дъщерята на Ворхис би могла да е там. Както и Сара. Видели сте камионите.
— Съжалявам, Сара. Познавам ли тази жена?
— Съпругата на Холис. Или щеше да бъде. Изгубихме я при „Розуел“.
По лицето на мъжа премина съжаление.
— Разбира се. Грешката е моя. Мисля, че го знаех, макар да ми се струва, че никога не е споменавал името ѝ. Независимо от това, нищо не се променя, лейтенант.
— Но те може да са живи.
— Едва ли има подобна вероятност. Мина много време. И в двата случая няма какво да правя. Нито тогава, нито сега. Трябва ви армия. За бойно нападение, което е повече или по-малко гарантирано, но ние нямаме такава. И в защита на командването и властите, онези хора — които и да са — така и не се завърнаха. Поне досега, ако казваш истината.
Нещо липсваше, помисли си Питър, подробност, която се таеше на ръба на съзнанието му.
— Кой друг беше с вас?
— В отряда на разузнавачите ли? Командващият офицер Нейт Кръкшанк. Третият мъж беше млад лейтенант на име Лушъс Гриър.
Информацията потресе Питър.
— Заведете ме там. Покажете ми къде е.
— И какво ще правим, когато стигнем там?
— Ще открием нашите хора. Ще ги измъкнем някак.
— Вие слушате ли ме, лейтенант? Онези хора не са просто оцелели. Те са в съюз с виралите. Нещо повече, жената може да ги контролира. И двамата сме видели как става.
— Не ме е грижа.
— А би трябвало. Само ще си изпросите да ви убият. Или да ви обсебят. Втората възможност ми се струва доста по-лоша.
— Тогава само ми кажете как да ги намеря. Ще отида сам.
Тифти се изправи иззад бюрото си, отиде до маса в ъгъла и си наля втора чаша вода. Изпи я бавно, глътка по глътка. Когато мълчанието се проточи, Питър доби впечатлението, че умът на мъжа е другаде. Почуди се дали срещата не е свършила.
— Кажете ми нещо, господин Джаксън. Имате ли деца?
— Какво общо има това?
— Удовлетворете любопитството ми.
Питър поклати глава.
— Нямам.
— Семейство?
— Имам племенник.
— А той къде е сега?
Въпросът беше неудобно изучаващ. А тонът на Тифти беше така обезоръжаващ, че отговорите идваха просто от само себе си.
— При сестрите. Родителите му бяха убити при „Розуел“.
— Близки ли сте? За него важен човек ли сте?
— Накъде биете?
Тифти пренебрегна въпроса му. Постави празната чаша на масата и се върна при бюрото си.
— Подозирам, че страшно ви се възхищава. Великият Питър Джаксън. Не бъдете толкова скромен — знам точно кой сте, знам и повече от официалната информация. Онова ваше момиче, Ейми, и работата с Дванайсетте. Не винете Холис, не той е източникът ми.