— Тогава кой?
Тифти се засмя.
— Може би друг път ще споделя. Сега говорим за племенника ви. Как казахте, че му е името?
— Не съм казвал. Кейлъб.
— Питам ви дали за Кейлъб сте като баща. Въпреки скитосванията из териториите в опити да спасите света от страшната виралска заплаха, бихте ли казали, че това е така?
Питър остана с впечатлението, че е бил съвършено манипулиран. Случващото се му напомни как игра шах с момчето: в едната минута се носеше по течението на играта, в следващата вече беше притиснат и краят беше дошъл.
— Въпросът е прост, лейтенант.
— Не знам.
Тифти го изгледа продължително, после каза със заключителен тон:
— Благодаря ви за честния ми отговор. Съветвам ви да забравите за всичко случило се, да се приберете у дома и да отгледате детето си. Заради него и заради вас самия ще ви пусна, както и вашите приятели, с предупреждението, че споменаването на местонахождението ни, как да се изразя, няма да ви донесе щастливи преживявания.
Шах и мат.
— Това ли е? Нищо ли няма да направите?
— Считайте го за най-голямата услуга, която някой някога ви е правил. Приберете се у дома, господин Джаксън. Живейте живота си. По-късно ще ми благодарите.
Умът на Питър се мъчеше да се улови за нещо, да каже нещо, което ще убеди мъжа да им помогне. Посочи към рисунката на бюрото.
— Момиченцата. Казахте, че сте ги обичали.
— Обичах ги. Обичам ги. Именно затова няма да ви помогна. Наречете ме сантиментален, но смъртта ви няма да тежи на моята съвест.
— Вашата съвест ли?
— Имам съвест, да.
— Изненадвате ме, знаете ли? — рече Питър.
— Нима? И как именно?
— И през ум не би ми минало, че Тифти Ламонт е страхливец.
Ако Питър беше очаквал някаква реакция, не видя такава. Тифти се облегна на стола, събра пръстите на ръцете си и го погледна хладно над очилата си.
— Да не си въобразявате, че ако ме вбесите, ще ви кажа онова, което искате?
— Нещо такова, да.
— Тогава ме бъркате с някого, който го е грижа какво мислят другите за него. Добър опит, лейтенант.
— Казахте, че едно от момиченцата е изчезнало. Не разбирам как може да си седите тук, щом тя може да е жива.
Тифти въздъхна снизходително.
— Може би все още не сте осведомен, но този свят не работи на принципа „ами ако“, господин Джаксън. Прекалено много „ами ако“ са само начин да ви държат буден нощем, а няма много възможности из тези места човек да се наспи както трябва. Не ме разбирайте погрешно, възхищавам се на оптимизма ви. Добре, може би думата не е „възхищавам“, може би тя е прекалено силна, но го разбирам. Едно време и аз не бях много по-различен. Но тези дни отминаха. Имам само тази рисунка. Всеки ден я гледам. Засега трябва да се задоволя с това.
Питър отново взе рисунката. На лицето на жената грееше усмивка, косата ѝ беше развята от невидим повей, момиченцата, ококорили очи, изпълнени с надежда като всички деца, чакаха съдбите им да се сбъднат. Питър не се съмняваше, че целият живот на Тифти се върти около тази рисунка. Докато я гледаше, почувства присъствието на сложен дълг, вярност, дадени обещания. Рисунката не беше просто спомен, тя беше начин този мъж да се самонаказва. Тифти би желал и той да беше умрял с тях на полето. Колко странно, да стигне дотам, че да съчувства на Тифти Ламонт.
Питър върна рисунката на мястото ѝ на бюрото на Тифти.
— Казахте, че контрабандата е само част от дейността ви. Не ми казахте каква е другата.
— Не съм, нали? — Тифти свали очилата си и стана. — Добре. Елате с мен.
Тифти натисна бутоните на поредното табло и тежката врата се отвори, откри просторно помещение с огромни метални клетки, подредени до стените. Въздухът беше възкисел, миришеше на животни, на кръв и на сурово месо, най-вече на алкохол. Светлината имаше хладен, виолетово-син оттенък „виралско синьо“, обясни Тифти, с честота четиристотин нанометра, на самата граница на видимия спектър. Достатъчна, за да ги държи спокойни. Строителите на сградата са разбирали много добре обектите на изследванията си.
Майкъл и Лор се бяха присъединили към тях. Прекосиха залата с клетките и се качиха по неголямо стълбище. Очевидно беше какво ги очаква, въпросът беше само как ще се разкрие.
— А това — каза Тифти и отвори панел, зад който се видяха още два бутона, един зелен и един червен — е мястото за наблюдение.
Стояха на дълъг балкон с поредица от пътеки, които се издаваха над метална ивица. Тифти натисна зеления бутон. С дрънкане на машинарии и вериги ивицата започна да се отдръпва от другата стена и откри повърхност от армирано стъкло.