Завъртя се към Дънк. Сега човекът вече означаваше нещо. Дремльото приклекна, пазеше равновесие на пръстите на краката си и разперените си ръце. Предупредително вирване на главата, мигът на погледа.
И се хвърли.
Когато виралът скочи към него, протегнал ръце, насочил хищническите си нокти към гърлото му, Дънк се хвърли на пода и скочи, размахал копието. Тълпата подивя. Питър също го усети, суровия възторг на борбата, който потече по вените му. Дремльото избегна копието и отскочи назад към стената на клетката. Този път нямаше никакво замаяно оттегляне, намеренията бяха ясни. Връхлитат ли, връхлитат отгоре. Шест метра нагоре, дремльото се оттласна гърбом от металните прътове, преметна се, изви се като тирбушон при приземяването с бързо движение и се изправи на краката си на три метра от Дънк. Същото положение, но обърнато: Дънк се хвърли, дремльото се сниши. Копието прониза празното пространство над главата на вирала. Когато Дънк се втурна напред, понесен от собствения си устрем, Дремльото отскочи и се хвърли с главата напред към диафрагмата му, обвита с предпазни подплънки, и го хвърли в клетката.
Дънк се завъртя притиснат прав към решетките очевидно разтърсен. Копието лежеше на пода вляво от него, маската беше разкъсана. Питър видя как посяга към оръжието, но жестът му беше вял, ръката му опипваше със замаяна несигурност. Гърдите му се надигаха като хармоника, от носа му към горната му устна течеше струйка кръв. Защо дремльото все още не го беше довършил?
Защото това беше клопка. Дремльото май подозираше същото и наблюдаваше падналия боец. Питър усещаше вътрешната борба на създанието. Поривът да убие се противопоставяше на недоразвитото тактическо подозрение, че не е това, което изглежда — следа, вероятно от човешката способност да разсъждава. Кое щеше да надделее? Тълпата напяваше името на Дънк, опитваше се да го извади от ступора. Или това, или да подтикне дремльото към действие. Смъртта на когото и да било от двамата щеше да свърши работа. Със самото си влизане в клетката Дънк вече си беше осигурил най-важната победа: да бъде човек. Да отрече господството на вирала над себе си, над приятелите си, над света. Останалото щеше да стане, както щеше да стане.
Кръвта победи.
Дремльото скочи във въздуха. Едновременно с това лутащата се ръка откри и улови копието. Когато създанието падна, Дънк вдигна копието под ъгъл от четирийсет и пет градуса, изравни го с центъра на спускащата се гръд на дремльото, опря дръжката на копието към пода между коленете си.
Разбра ли дремльото какво ще се случи? Преживя ли в този миг от време, в който резултатът беше предопределен, осъзнаването на полета си към смъртта? Щастлив ли беше? Или тъжен? Върхът на копието попадна в целта си и прониза създанието с такава мощ, че отне живота му в едно-единствено, велико, мигновено предсмъртно издихание.
Дънк избута трупа настрани. Питър се присъедини към тълпата, която беше на крака. Енергията му беше част от тяхната, течеше като общ поток. Гласът му звънтеше сред множеството:
Дънк, Дънк, Дънк, Дънк!
Дънк, Дънк, Дънк, Дънк!
Защо беше различно? Питър се чудеше, докато друга част от мозъка му отказваше да го е грижа, понесен от неочакван възторг. Изправял се беше пред виралите на отбранителния вал, в градове, пустини, гори, полета. Спускал се беше в дълбока хиляда петстотин двайсет и четири метрова гъмжаща от тях пещера. Стотици пъти се беше изправял пред смъртта, но смелостта на Дънк беше нещо повече, нещо по-чисто, нещо изкупително. Питър погледна към приятелите си. Майкъл, Холис, Лор: нямаше грешка. И те се чувстваха като него.
Само Тифти изглеждаше различен. И той беше станал на крака като останалите, но по лицето му нямаше никаква емоция. Какво виждаше той със скритото си око? Къде се беше отнесъл? Върнал се беше към полето. Дори клетката не можеше да намали товара му. Това беше възможността за Питър. Той изчака ръкоплясканията и възгласите да затихнат. На трибуните се брояха и изчисляваха залозите.
— Нека аз да вляза в клетката.
Тифти го изгледа извил вежда.
— Лейтенант, за какво ме молите?
— Облог. Моят живот срещу обещанието ви да ме заведете в Айова. Не просто да ми кажете къде се намира градът. Трябва да дойдете с мен.
— Питър, идеята не е добра — предупреди го Холис. — Знам как се чувстваш. Наричаме го треската на клетката.
— Не е това.
Тифти скръсти ръце на гърдите си.
— Господин Джаксън, колко тъп ви изглеждам? Славата ви върви преди вас. Не се съмнявам, че някакъв дремльовец е доста под вашите способности.