— Не искам дремльо — рече той, — ами Шийла.
Тифти го изгледа. Зад него Майкъл и Лор мълчаха. Може би разбраха какво прави, може би не. Може би бяха сащисани от факта, че очевидно Тифти не беше в състояние да отговори. И в двата случая нямаше значение.
Тифти и двама от хората му съпроводиха Питър до стаичка в задната част на арената. Майкъл и Холис бяха с него. Лор чакаше на трибуните. Стаята беше празна, с изключение на дълга маса, на която имаше наколенки с протектори и огромен избор от оръжия. Питър ги огледа. Отначало се притесняваше, че наколенките ще забавят движенията му прекалено много, но те се оказаха изненадващо леки и гъвкави. Маската беше друг въпрос. Питър не виждаше от каква полза ще му е, освен това ограничаваше полезрението му. Махна я.
Сега оръжието. Имаше право на две оръжия. Огнестрелните бяха забранени, само хладно оръжие. Ножове, арбалети, копия, мечове и брадви с най-различни дължини и тегло. Арбалетът беше изкушаващ, но в толкова ограничено пространство щеше да отнеме много време да го презареди. Питър избра дълго метър и половина копие с шипове по стоманения връх.
За второ оръжие погледът му затърси нещо, което да е подходящо за намеренията му. В ъгъла на стаята имаше галванизирано кошче за боклук. Той взе капака и го огледа.
— Някой да ми даде парцал.
Намери се и парцал. Питър плю отгоре му и излъска вътрешността на капака. Отражението му бавно започна да се появява — не се виждаше ясно, беше размазано и едва се различаваше, но трябваше да свърши работа.
— Ето това искам.
Хората на Тифти се разсмяха гръмогласно. Капак от кошче за боклук! Някакво си жалко щитче срещу грамадна драка! Той да не иска да се самоубива?
— Да проявявате глупост е едно, лейтенант — рече Тифти. — Но да се самоубивате, не мога да позволя.
Майкъл погледна към него, намръщен озадачено.
— Като… Лас Вегас?
Питър му кимна кратко и отново се обърна към Тифти.
— Ти каза, че мога да си избере каквото искам от стаята.
— Така казах.
— Ами избрах.
Поведоха го към арената. Тълпата изригна в ревове и думкане, но сега врявата беше по-различна, отколкото при Дънк. Симпатиите им се бяха обърнали. Питър не беше един от тях, с възторг очакваха да наблюдават смъртта му, да гледат как умира този нагъл войник от Експедиционния, проявил нахалството да си въобрази, че може да надвие драка. Кафезът вече беше поставен в центъра на кръга. Когато Питър се приближи, той си помисли, че вижда как се люлее. Чу от пейките.
— Край на залаганията!
— Не е късно да се откажеш — рече Холис. — Можем да избягаме.
— Как вървят залозите?
— Десет срещу един, че ще оцелееш трийсет секунди. Сто срещу един, че ще удържиш минута.
— Ти заложи ли?
— Че ще спечелиш за четирийсет и пет. Ще бъда осигурен до живот.
— Уговорката ни важи, нали? — Нямаше нужда Питър да уточнява: Ако ме ухапе, но оцелея, не ме оставяй жив. Нека умра бързо.
— Не се тревожи.
— Майкъл? Гледай да си изпълни обещанието.
Лицето на мъжа беше съкрушено.
— Иисусе, Питър. Веднъж го направи. Може би нещо друго ги е забавило. Не си ли мислил за тази възможност?
Питър погледна към кафеза в средата на кръга. Тресеше се като машина.
— Благодаря… Сега обмислям тази възможност.
Стиснаха си ръце. Тежък момент, но бяха преживявали подобен миг и преди. Питър влезе в клетката. Един от мъжете на Тифти заключи вратата зад него. Холис и Майкъл заеха местата си на пейките до Лор. Тифти вдигна мегафона.
— Лейтенант Джаксън от Експедиционния, готов ли сте?
Хор от овиквания. Питър се постара да ги изключи. Движеше се само по силата на убеждението, но сега, когато моментът беше настъпил, тялото му започна да се съмнява в ума му. Сърцето му заби диво, дланите му овлажняха. Копието тежеше неимоверно в ръката му. Пое въздух с пълни гърди.
— Готов съм?
— Тогава… включете хронометъра!
Впоследствие Питър научи, че сблъсъкът е продължил само двайсет и осем секунди. Сториха му се едновременно безкрайни и мигновено протекли, случи се бавно и изведнъж, размазана поредица от събития, които не отговаряха на обикновения ход на времето.
Той си спомняше следното:
Драката излетя от кафеза, като водна струя от маркуч, с величествен висок скок, сила в най-чистата ѝ природа, направо към върха на клетката, след това отскочи още три пъти от страна на страна с такава бързина, че Питър не смогваше да я следи с поглед, картината, видяна с мисълта му за освобождаването, което беше очаквал, вития скок на тялото ѝ, с който се хвърли отгоре му, мига, в който той се случи, точно като го беше предвидил, мощта на сблъсъка на двете тела, едното неподвижно, другото устремило се към него в скок, своето движение за миг или два, но не повече — как се търкаля, търкаля, търкаля.