Лежеше по корем. Капакът от кошчето за боклук го нямаше. Преобърна се по гръб и тръгна назад на крака и ръце, тогава разбра какво е останало от копието. Дръжката се беше строшила на половин метър от върха му. Той го улови с юмрук и се изправи. Приведе се, полюляваше се, поне щеше да умре изправен. На далечна планета тълпата надаваше възгласи. Виралът тръгна към него по начин, който би определил като нехаен, все едно се разхождаше. Тя наклони глава и отвори челюсти, за да му даде възможност да поогледа подробно зъбите ѝ.
Погледите им се срещнаха.
Наистина се срещнаха. Искрен, търсещ душа поглед. Мигът замря и в него именно Питър почувства как умът му прониква в нейния: чувствата и спомените на вирала, мислите и желанията, човекът, който е била, болката от ужасното създание, в което се е превърнала. Изражението ѝ омекна, стойката ѝ се отпусна видимо. Свирепостта на изражението ѝ вече съдържаше и друго: дълбока меланхолия. У нея все още съществуваше човешко същество, като пламъче в мрака. Не отвръщай поглед, рече си Питър. Каквото и да правиш, не изпускай погледа ѝ. Копието беше в ръката му.
Направи една крачка, втора. Тя продължаваше да стои неподвижно. Почувства тихо потреперване в себе си, не от страх, а от копнеж, разбра, че точно това желае и тя. Тълпата беше притихнала. Сякаш двамата бяха сами в огромно, тихо пространство. Празна църква. Изоставен театър. Пещера. Той дръпна назад ръката, в която държеше копието, постави свободната си ръка на рамото ѝ за равновесие. Моля те, говореха очите ѝ.
И дойде краят.
Тълпата се беше напълно умълчала. Питър осъзна, че трепери. Станало беше нещо неотменимо, непознаваемо. Гледаше надолу към трупа. Усети как душата ѝ я напуска. Почувства полъха ѝ, когато премина покрай него като бриз, само дето бризът беше у него и се състоеше от думи — Благодаря ти, благодаря ти, свободна съм.
Тифти го чакаше, когато излезе от клетката.
— Името ѝ не беше Шийла — рече Питър. — Казваше се Емили.
Тифти не каза нищо, по лицето му се четеше пълно удивление.
— Била е на седемнайсет, когато е била обсебена. Последният ѝ спомен е как целува някакво момче.
— Не разбирам.
Холис, Майкъл и Лор слизаха от пейките. Питър тръгна към тях, спря и се обърна отново към Тифти.
— Нали искаш да научиш как да ги убиваш?
Зяпналият мъж кимна.
— Гледай ги в очите.
Четирийсет и осем
Съзнанието на Ейми беше завладяно от него. Завладяно от Картър и жената, която се казваше Рейчъл. Рейчъл Ууд.
Ейми го почувства, почувства всичко. Почувства, видя и разбра. Ръцете на жената, увити около него, как го дърпат надолу, надолу. Вкусът на водата в басейна, като дъх на демон. Глухият удар, когато стигнаха дъното, телата им преплетени като на любовници.
Как само я беше обичал Картър. Това Ейми чувстваше най-силно: любовта му. Животът на мъжа беше спрял в онзи момент, на дъното на басейна, умът му беше впримчен в съжалението. Моля те, позволи ми, мислеше си Антъни Картър. Ще умра, ако поискаш това, ще умра, ако ме помолиш, нека аз да умра вместо теб. А след това се появиха мехурчетата, когато жената пое първия си дъх, дробовете ѝ се изпълниха с противна вода, силен смъртен спазъм премина през нея. И след това се отпусна.
Той беше тъгата в центъра на света. Корабът Шеврон Маринър, това представляваше мястото. Това беше самото пулсиращо сърце на скръбта.
От нея капеше кръв, когато тръгна по кърмата през покритата с плочи палуба. Ейми усещаше как промяната идва, тътен в хълмовете отгоре. Щеше да се спусне отгоре ѝ като лавина. Щеше да я заличи, да я създаде отново. Слезе във вътрешността на кораба, в лабиринта от коридори, в поредицата от проходи от тръби. Краката ѝ шляпаха в застояла вода с ръждив цвят. По повърхността ѝ танцуваха петна с цветовете на дъгата. Движеше се по инстинкт. Вървеше към него. Тя беше приемникът на фара на Картър, който неумолимо я привличаше надолу, надолу, надолу.
Стаята с помпите.
Висяха отвсякъде, изпълваха пространството със сиянието си. Стояха вкопчени във всяка повърхност. Лежаха присвити на пода като деца. Тук беше резервоарът, леговището. Гнездото на Антъни Картър, скръбните му легиони, провиснали в латентно състояние. Къде си, мислеше си тя, тялото ѝ потрепери и веднага след силната конвулсия дойде мощно присвиване в коремната област, сякаш гигантски юмрук я притисна. Политна, събра сили да се задържи на крака. Пред очите ѝ се спусна тъмнина. Случваше се. Случваше се в този момент.