Тук съм.
— Къде? Къде си? Моля те, мисля, че… умирам.
Ела при мен, Ейми. Ела при мен ела при мен ела при мен…
Пред нея имаше врата. Да я отвори ли? Пристъпи към нея нестабилно, тръгна по тесния коридор зад нея. Подът беше хлъзгав от нефта, кръвта на земята, дестилирана от времето, компресирана от планетата. Стигна до втора врата. Р1 пишеше на нея: Резервоар №1. Знаеше какво има зад нея. Там беше от самото начало. С цялата си сила улови ръждясалия пръстен и го завъртя. Пред нея се разкри широко пространство, сякаш беше влязла в огромна катедрала.
И ето го и него. Антъни Картър, Дванайсетия от Дванайсетте. Съсухрен и малък, шепа създание, не по-голямо от човека, който е бил, и в сърцето си продължаваше да бъде. Създание от отричане, облечено в плът. Лежеше на пода, сред отпадъците на света. Бавно се разгъна и се изправи да я посрещне. Картър, Скръбния, Онзи, който не можа, заключен в затвор, който сам си беше направил.
— Помогни ми — каза Ейми, последната голяма тръпка премина през нея, победи я и тя се свлече в ръцете му.
Озова се на друго място.
Намираше се при надлеза на магистралата. Ейми познаваше мястото или поне така се чувстваше. Гледките и звуците бяха натоварени със спомени. Долитаха отекващият рев на колите: щрак-щрак-щрак на сглобките на пътя, носещият се боклук, мръсотията и тежкият, пълен със задушлив дим въздух. Ейми стоеше на края на пътя, държеше табела: ГЛАДЕН СЪМ, ПОМОГНЕТЕ, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ. Трафикът минаваше покрай нея, коли, камиони, никой не я поглеждаше. Облечена беше в дрипи, ръцете ѝ бяха черни от мръсотията. Стомахът ѝ беше като камък от глад. Нехайни колите профучаваха покрай нея. Защо никой не спираше?
И тогава се появи автомобил. Голям, тъмен и лъскав. Забави и спря, не спря близо до тротоара, като за слизане, сякаш кацна като голяма черна птица. Затъмнените му стъкла, изработени от квадрати с идеално отражение, удвояваха света. С тихо механично жужене прозорецът до мястото на пасажера се спусна.
— Ейми, здравей.
Зад волана седеше Улгаст, облечен в морскосин костюм и тъмна вратовръзка. Беше гладко обръснат, косата му беше отдръпната от челото, леко лъщеше, сякаш е влажна от душа.
— Навреме се появи — с усмивка, той се наведе и отвори вратата. — Защо не се качиш?
Ейми остави табелата на земята и се качи на пасажерското място. Въздухът в колата беше хладен, миришеше на кожа.
— Радвам се да те видя — кама Улгаст. — Не забравяй да си сложиш колана, слънчице.
Удивлението ѝ беше толкова голямо, че едва проговори.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
Минаха под надлеза и излязоха на слънчевата светлина. Около тях прелитаха магазини, къщи и коли, свят от заето човечество. Колата отскочи приятно под тях на амортисьорите си.
— Колко е далеч?
Улгаст сви рамене неясно.
— Не много. Малко по-нагоре по пътя — той я погледна. — Трябва да ти кажа, че изглеждаш много добре, Ейми. Много си пораснала.
— Какво е… това място?
— Ами, Тексас — направи физиономия на неприязън. — Всичко това е Хюстън, Тексас. — По лицето му се изписа някакъв спомен. — Лайла направо се поболя от слушане за него. „Брад, това е щат като всеки друг“, все повтаряше тя.
— Но как се озовахме тук?
— За „как“ не знам. Не ми се вярва да има отговор на този въпрос. Колкото до „защо“… — той отново я погледна. — Аз съм един от неговите, разбираш ме.
— На Картър.
Улгаст кимна.
— И ти ли си в кораба?
— Кораба ли? Не.
— Тогава къде си?
Той не отговори веднага.
— Мисля, че ще е най-добре той да ти обясни — очите му отново стрелнаха Ейми. — Наистина изглеждаш прекрасно, Ейми. Както винаги съм си те представял. Знам, че ще се радва да те види.
Навлязоха в квартал от големи къщи, зелени дървета и широки, добре поддържани поляни. Улгаст пое и спря на алея пред къща от бели тухли в колониален стил.
— Пристигнахме. Май ще трябва да те оставя тук.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Опасявам се, че този път съм само вестител. Дори не съм такъв. Малко нещо шофьор. Връщам се.
— Но аз не искам да ходя без теб.
— Всичко е наред, миличка, няма да те ухапе — той взе ръката ѝ и леко я стисна. — Сега върви, чака те. Скоро отново ще те видя. Всичко ще бъде наред, обещавам.