Ейми слезе от колата. Сред дърветата свиреха щурци, звук, който някак увеличаваше тишината. Въздухът беше тежък, влажен и миришеше на прясно окосена трева. Ейми се обърна да погледне към Улгаст, но колата беше изчезнала. Това беше, разбра тя, особеното на мястото, нещата можеха просто да изчезват.
Тръгна по алеята, през обвита с решетка и растения врата, обгърната от цъфтящи лиани към задния двор. Картър седеше на маса в патиото, носеше джинси, мръсна тениска и тежки незавързани ботуши. Триеше врата и косата си с кърпа, косачката му беше оставена наблизо и от нея се носеше мирис на бензин. Когато Ейми се приближи, той се усмихна.
— Ето те и теб — той посочи чашите с течност на масата. — Току-що приключих тук, ела и поседни. Реших, че може да си пийнеш чай. — Усмивката му стана широка и бяла. — Няма нищо по-хубаво от чаша чай в горещ юнски ден, викам си.
Ейми се настани на стола срещу него. Картър имаше дребно, гладко лице, нежни очи и късо подстригана коса, като шапка от тъмна вълна. Кожата му с цвят на какао беше изпъстрена от черни точки, по ризата и ръцете си имаше късчета трева. До патиото имаше басейн със студена, приканваща хладина, водата леко се поклащаше в ъглите. Едва тогава Ейми осъзна, че това е същата къща, в която тя и Гриър прекараха нощта.
— Това място — рече Ейми. Изви лице към жужащите дървета. Ярко слънчева светлина топлеше лицето ѝ. — Толкова е красиво.
— Наистина е, госпожице Ейми.
— Но ние все още сме в кораба, нали?
— В известен смисъл — отвърна равно Картър. — В известен смисъл.
Седяха мълчаливо, пиеха студен чай. Капчици влага се стичаха по стените на чашите. Сега нещата бяха по-ясни.
— Мисля, че знам защо съм тук — рече Ейми.
— И аз мисля, че знаете.
Въздухът изведнъж стана мразовит. Ейми потрепери, обгърна ръце около тялото си. Сухи листа, като късчета кафява хартия се понесоха из патиото, светлината изгуби пъстротата си.
— Мислех си за теб, госпожице Ейми. През цялото време. Аз и Улгаст, говорихме си. Хубавичко си говорихме, както ти и аз си говорим сега.
Каквото и да се канеше да ѝ каже Картър, изведнъж я обзе нежелание да го чуе. Листата я накараха да се почувства така: изплаши се.
— Той каза, че е твой. Че ти принадлежи.
Картър кимна по своя нежен начин.
— Мъжът каза, че ми е задължен, и аз мисля, че е така, но и аз съм му задължен. Той единствен ми даде време, за да разбера. Океан от време, Антъни, това ми каза. Отначало ми трябваше време, никога не съм казвал, че не ми е трябвало. Заради глада в мен го правех. Но никога не го приех. Улгаст беше този, който ми даде възможност да оправя нещата.
— Той те е затворил в кораба, нали?
— Да, госпожице. Помолих го да го направи, щом гладът стана много голям. И той би се затворил, ако не беше заради теб. Иди да потърсиш момичето си, казах му аз. Този човек, той те обича с цялото си сърце.
Ейми осъзна, че в басейна има нещо. Тъмна сянка се надигаше бавно, излезе на повърхността и си намери място сред плаващите есенни листа.
— Винаги е там — Картър поклати бавно и скръбно глава. — Жалко. Всеки ден кося поляната. Всеки ден тя се издига на повърхността.
Умълча се за миг, милото му лице посърна от скръб. После се съвзе и отново я погледна.
— Знам, че не е честно спрямо теб, нещата, през които трябва да преминеш. И Улгаст го знае. Но това е нашият шанс. Друг няма да има.
Съмнението ѝ се превърна в сигурност тогава, като семе, което покълна в нея. От дни го предусещаше, от седмици, месеци. Гласът на Нула, който я зовеше. Ейми, иди при тях. Иди при тях, сестро наша по кръв. Аз те познах, почувствах те. Ти си омегата и алфата, онази, която наблюдава и ги пази.
— Моля те — гласът ѝ трепереше, — не ме моли за това.
— Не аз трябва да моля. Нито да казвам. Това тук е просто каквото е — Картър се изправи на стола си, извади кърпичка от задния си джоб и ѝ я подаде. — Ти си поплачи, ако искаш, госпожице Ейми. Поне на това имаш право, викам аз. И аз си изплаках очите.
Тя плака, хлипа. В сиропиталището беше опитала вкуса на живота. С Кейлъб, със сестрите, Питър и всички останали. Превърнала се беше в част от нещо, семейство. Направила си беше дом в света. Сега вече това го нямаше.
— Ще ни убият и двамата.
— Викам, че ще опитат. Знам го от началото. — Той се приведе към масата и улови ръката ѝ. — Не е право, знам, но това ние трябва да го понесем. Нашият единствен шанс. Друг никога няма да видим.
Нямаше как да откаже, съдбата ѝ я беше застигнала. Светлината гаснеше, листата падаха. В басейна тялото на жената продължаваше бавно да се носи, плуваше и се въртеше във вечното течение.