— Не, ти си повече от това — сънливо се усмихна Лайла. — Има нещо различно у теб, казвам ти. Според мен е прекрасно за Ева да си има приятелка като теб.
— Тогава мога да я изведа навън — рече Сара.
— След минутка — затвори Лайла очи. — Надявах се да ми почетеш. Толкова обичам да ми четат, докато съм във ваната.
Докато успеят да се измъкнат, стана почти обед. Сара уви Ева в палто, ръкавици, гумени галоши и вълнена шапка, издърпана над ушите на момиченцето. Други дрехи, освен роклята си, прокъсаните маратонки и вълнени чорапи на краката Сара нямаше, но и малко я беше грижа. Измръзнали крака — и какво от това? Слязоха по стълбите към двора и се появиха в свят, толкова променен, че приличаше на друго място. Въздухът беше остър, миришеше свежо, а слънчевата светлина се отразяваше от снега и силно светеше на очите. След толкова много дни принудителен мрак в апартамента Сара трябваше да спре на прага, за да позволи на зрението си да се приспособи. Но Кейт нямаше подобни затруднения. В прилив на енергия тя пусна ръката на Сара, стрелна се през вратата и се втурна през двора. Когато Сара с мъка стигна до нея — може и да се беше заблудила за маратонките, щяха да ѝ създадат проблеми — детето пълнеше с шепи пухкавия сняг в устата си.
— Има… студен вкус — лицето ѝ сияеше от щастие. — Опитай малко.
Сара направи, каквото ѝ казаха.
— Вкусно — рече тя.
Показа на момиченцето как да прави снежен човек. Умът ѝ беше пълен със сладка носталгия, сякаш отново беше малка, играеше на двора в Убежището. Но сега беше различно, сега Сара беше майка. Времето беше направило своя неумолим цикъл. Какво прекрасно усещане беше да чувства заразителното щастие на дъщеря си, да преживява чувството на чудо, което премина между тях. В този миг всичката болка беше заличена от ума на Сара. Можеха да бъдат където и да било. Те, двете.
Сара мислеше и за Ейми, за пръв път от години се сети за нея. Ейми, която никога не беше била момиченце или поне така изглеждаше, но някак винаги си оставаше такава. Ейми, Момичето от Никъде, в чиято личност времето не беше цикъл, ами нещо, което е спряло на едно място, век, събран в шепа. Сара почувства внезапна, неочаквана тъга за нея. Винаги се беше чудила защо Ейми унищожи ампулите с вируса онази нощ в Стопанството, защо ги хвърли в пламъците. Сара ги ненавиждаше, не само онова, което представляваха, но самия факт че съществуват, но също така беше разбрала какво са: надежда за спасение, единственото достатъчно силно оръжие, което да бъде използвано срещу Дванайсетте. (Дванайсетте, помисли си тя. Колко време беше изтекло, откакто името беше изниквало в ума ѝ?) Сара така и не стигна до истинско решение какво точно да мисли за решението на Ейми, сега вече знаеше отговора. Ейми беше разбрала, че животът, който тези ампули ѝ бяха отнели, беше единствената истинска човешка действителност. У дъщерята на Сара, това победоносно живо малко човече, което тялото на Сара беше родило, лежеше отговорът на най-голямата мистерия — мистерията на смъртта и онова, което идваше след нея. Колко очевидно беше. Смъртта не съществуваше, защото нямаше смърт. По силата на простичкия факт на съществуването на Кейт Сара се беше присъединила към нещо вечно. Да има деца означаваше да получи дара на истинското безсмъртие — не спрялото време, както беше спряло при Ейми, ами продължаващото, вечно траещото време.
— Да направим снежни ангели — предложи тя.
Кейт никога не беше правила снежни ангели. Двете легнаха една до друга, телата им се покриха с белота, а върховете на пръстите им леко се докоснаха. Над тях слънцето и небето гледаха като свидетели. Раздвижиха ръце и крака нагоре и надолу и се изправиха, за да видят отпечатъците. Сара обясни какво представляват ангелите: те са нас.
— Весело — рече Кейт с усмивка.
Прислужницата, която носеше храна, Джени, щеше да донесе обяда. Времето им навън в снега беше към края си. Сара си представи остатъка от деня; Лайла, изгубена във фантазиите си, щеше да ги остави двете насаме, мокрите дрехи щяха да съхнат на решетките до огъня, Сара и дъщеря ѝ щяха да се гушат на дивана и телата им щяха да се топлят едно друго, там, където се докосваха, с часове щеше да ѝ чете истории — Зайчето Питър и Катеричката Нъкин, Джеймс и Грамадната праскова — а после двете щяха да се унесат в преплетени сънища. За пръв път Сара изпитваше такова щастие.
Връщаха се към входа, когато Сара погледна към прозореца и видя, че завесите са дръпнати. Лайла ги наблюдаваше, очите ѝ бяха скрити зад тъмни очила. От колко време стоеше там?
— Какво прави тя? — попита Кейт.