Показа пропуска си на контролния пункт. Улиците бяха празни, по тях се движеха патрулите и шепата червенооки, които се разхождаха в луксозните си тежки палта и слънчеви очила. Закрита от воала си, Сара се движеше в балон от анонимност, въпреки че това чувство за сигурност беше, тя не се заблуждаваше, опасна илюзия. Вървеше нито бързо, нито бавно, привела глава срещу студените пориви, които фучаха по улиците и около ъглите на сградите.
Стигна до аптеката. Когато влезе, прозвъннаха камбанки. Стаята беше топла и ухаеше на дим от дърва и билки. Зад тезгяха жена с мрежа от сива коса и сбръчкана, беззъба уста стоеше приведена над везни, отмерваше миниатюрни количества бледожълт прах и ги насипваше в малки стъкленици. Вдигна очи, когато Сара влезе, след това погледът ѝ се стрелна към помагача, който висеше пред витрината с ароматни масла. Внимавай. Знам коя си. Не се приближавай, докато не се отърва от него. С висок глас, пълен с готовност да помогне, се обърна към него:
— Господине, вероятно търсите нещо специално.
Помагачът миришеше калъп сапун. В средата на трийсетте, не беше хубавец, но излъчваше суетност. Върна сапуна на мястото му на витрината.
— Нещо за главоболие.
— Аха — усмивка на успокоение, решението беше наблизо. — Почакайте момент.
Старата жена извади буркан от стената с билки зад себе си, насипа с лъжица сухи листа в хартиена опаковка и го подаде през щанда.
— Разтворете това в топла вода. Достатъчна е една щипка.
Той оглеждаше несигурно пакетчето.
— Какво има в него? Нали не се опитваш да ме отровиш, старице?
— Само обикновен копър. Аз самата го използвам. Ако искате първо мостра, с радост ще ви дам.
— Забрави.
Плати ѝ с един син чип. Жената го проследи с поглед как си замина и след него камбанките прозвъннаха.
— Ела с мен — рече тя на Сара.
Отведе я до складчето в задната част с маса, столове и врата към улицата отвън. Старата жена каза на Сара да почака и се върна в предната част на магазина. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори: Нина, облечена в туника на обитателка на равнината, тъмно яке и дълъг шал, който увиваше долната половина на лицето ѝ.
— Това е страшно глупаво, Сара. Знаеш ли колко е опасно?
Сара се взираше в стоманените очи на жената. До този момент не беше осъзнала колко е ядосана.
— Знаела си, че дъщеря ми е жива, нали?
Нина разгърна шала си.
— Разбира се, че знаехме. Това правим, Сара: знаем разни неща, после използваме информацията. Мислех, че ще си щастлива да го научиш.
— Откога?
— Има ли значение?
— Да, мътните го взели, има.
Нина я погледна сурово.
— Добре, да предположим, че сме знаели от самото начало. Да предположим, че ти бяхме казали. Какво щеше да направиш? Не си прави труда да отговориш. Щеше да навириш глава и да направиш някоя глупост. И десет крачки нямаше да си в състояние да изминеш в Купола, преди да разкриеш прикритието си. Ако ще те утеши, много спорихме по този въпрос. Джаки мислеше, че трябва да знаеш. Но надделя мнението, че успехът на операцията е на първо място.
— Надделя мнението. Ще рече твоето.
— Моето и на Юстас — за момент изражението на Нина сякаш омекна. Но само за момент. — Не го приемай така тежко. Получи каквото искаше. Бъди щастлива.
— Искам да я изведа оттам.
— На което и разчитахме, Сара. И ще я изведем след време.
— Кога?
— Мисля, че отговорът е очевиден. Когато всичко това приключи.
— Ти изнудваш ли ме?
Нина отхвърли обвинението със свиване на рамене.
— Не ме разбирай погрешно, изнудването не е нещо, срещу което да съм особено против. Но в този случай не ми се налага — гледаше внимателно Сара. — Според теб какво се случва на тези момиченца?
— Какво имаш предвид под „момиченца“? Дъщеря ми е една.
— Сега е така. Но не е първата. Винаги е имало по една Ева. Да даде на Лайла дете е единствения начин Гилдър да я държи спокойна. Щом стигнат определена възраст обаче, жената губи интерес или пък детето я отхвърля. Тогава ѝ дават нова.