Главата на Сара се замая, трябваше да седне.
— На колко години?
— Пет или шест. Различно е. Но винаги се случва, Сара. Това ти казвам. Часовникът тиктака. Може би не днес, нито дори утре, но скоро. После тя заминава в мазето.
Сара се насили да зададе следващия въпрос:
— Какво има в мазето?
— Там правят кръвта за червенооките. Не знаем всички подробности. Процесът започва с човешка кръв, но след това нещо ѝ се случва. Някак я променят. Долу има един човек, нещо като вирал или така се говори. Наричат го Източника. Той пие дестилат от човешка кръв, тя се променя в кръвта му и излиза различна. Видя ли какво се случва с жената?
Сара кимна.
— Случва се с всички тях, но при мъжете е по-бавно. Кръвта на Източника ги подмладява. Това ги поддържа живи. Но веднъж щом дъщеря ти слезе долу, никога повече няма да излезе.
Буря от емоции се изви у Сара. Гняв, безпомощност, свирепо желание да защити дъщеря си. Толкова силно беше, че си помисли, че ѝ прилошава.
— Какво трябва да направя?
— Когато дойде времето, ще ти кажем. Ще я измъкнем. Давам ти дума.
Сара разбра молбата на Нина. Не беше молба, беше искане. Съвършено я бяха манипулирали. Кейт беше заложница, а откупът щеше да бъде платен с кръв.
— Мрази я заради това, Сара. Мисли за онова, което тази жена прави. За всички нас ще дойде мигът, за мен включително, както дойде за Джаки. С радост ще тръгна, когато ме помолят. И ако не успеем, дъщеря ти остава сама. Никога няма да стигнем до нея.
— Къде? — попита Сара. Дори не трябваше да пояснява, смисълът на въпроса ѝ беше очевиден.
— По-добре е все още да не знаеш. Ще получиш съобщение по обичайния начин. Ти си от първостепенно значение и уцелването на момента е важно.
— Ами ако не го направя?
— Тогава така или иначе умирам. Както и дъщеря ти. Въпросът е само кога. Казах ти за как — очите ѝ се вгледаха дълбоко в Сарините. В тях нямаше никакво съчувствие, само ледена яснота. — Ако всичко протече според плана, това ще е краят на червенооките. Гилдър, Лайла, на всички им. Разбираш ли какво ти казвам?
Умът на Сара беше окаменял. Чувстваше, че кима, а после със слаб глас казва:
— Да.
— Тогава изпълнявай дълга си. Направи го заради дъщеря си. Кейт, нали така се казваше?
Сара беше втрещена.
— Откъде…?
— Ами ти ми го каза. Не помниш ли? Ти ми каза името ѝ в деня, в който се роди.
Разбира се, помисли си тя. Сега всичко придобиваше смисъл. Нина беше жената от родилното отделение, която ѝ беше дала къдрицата от косата на Кейт.
— Може и да не ми повярваш, Сара, но в този случай се опитвам да поправя грешка.
На Сара ѝ се прииска да се разсмее. Би се разсмяла, ако все още ѝ беше възможно да се смее.
— По странен начин го показваш.
— Може би. Но в такива времена живеем. — Нова пауза, пълна с трескави размисли. — Ти го носиш у себе си. Разбрах го, когато те видях.
Така ли? Въпросът беше безсмислен. Някак трябваше да намери сила.
— Направи го заради дъщеря си, Сара. Направи го заради Кейт. Иначе тя няма шанс.
Петдесет
Нещата, които правеха, бяха поносими. Не без болка и братовчеда на болката, който беше нейното очакване. Но можеха да се понесат. Дълго време нищо не я питаха. Не ѝ задаваха никакви въпроси. Това бяха просто неща, които те обичаха да правят и щяха да продължат да ги правят с мрачно удоволствие, което Алиша не им позволи лесно. Тя приглушаваше виковете си, понасяше всичко стоически, смееше се, когато можеше, казваше: Направете най-гадното, приятелчета. Аз съм точно тази, която трябва да се държи окована. Не мислите ли, че този факт сам по себе си не е вече победа?
Най-лошото беше водата. Странно, защото Алиша винаги беше харесвала водата. И като дете беше безстрашен плувец, гмуркаше се дълбоко в пещерата в Колонията, задържаше дъха си, колкото можеше, докосваше дъното, докато ушите ѝ не заглъхнеха, наблюдаваше как мехурчетата от издишания въздух се изкачват от мрака към слънчевата светлина отгоре. Понякога наливаха вода в устата ѝ. Понякога я сваляха от веригите, завързваха я за дъска и я потапяха надолу с главата в ледена вана. Всеки път си мислеше — Започва се — броеше секундите, докато не свършеше.
Силата ѝ намаля значително с минаването на дните. Леко намаляване като цяло, но достатъчно. Предложиха ѝ храна, лепкава каша от соя, зърно и прекалено опушени парчета месо, станало кораво като кожа, неизреченото им намерение беше да я държат жива, за да могат да се наслаждават колкото е възможно по-дълго, но без другите… добре. Тя негласно даде обет: Когато най-накрая вкусеше човешка кръв, недвусмисленият последен етап от нейното преобразяване, кръвта щеше да е тяхна. Да изостави принадлежността си към човешката раса беше тежко, но в тази мисъл имаше някаква утеха. Щеше да изпие кръвта на тези копелета до капка.