Дните от пътуването минаваха, от виралите все още нямаше следа. Вече открито се чудеха на този факт, въпреки че обсъждането никога не стигаше по-далеч от чудене. Странно, казваха. Предполагам, че трябва да се считаме за късметлии. И те бяха, но късметът имаше навик да предава в последния момент. След единайсет дни Тифти обяви, че наближават границата между Мисури и Айова. Бяха мръсни, изтощени, изнервени. Цели два дни бяха спрени от река без име, връщаха се назад километър след километър, докато се опитват да открият все още съществуващ мост. Запасът им от гориво намаляваше. Пейзажът отново се промени, не беше толкова равнинен, колкото този на Тексас, но почти, с ниски хълмове, покрити от висока до кръста трева. Наближаваше пладне, когато Холис, който беше на волана, спря камиона.
Питър дремеше отзад и стана при звука от отварянето на вратите. Надигна се и разбра, че е сам в кабината. Защо бяха спрели?
Извади пушката си и скочи долу. Всичко беше покрито с фина, бяла пудра — трева, дървета. Сняг? Въздухът миришеше остро, на горяло. Не беше сняг. Пепел. Малки облачета от белота се вдигаха под стъпките му, докато Питър вървеше към мястото, където стояха другите, на хребета на хълма. Спря и той там, понеже неговите другари бяха спрели, приковани на място от гледката, разкрила се пред очите им.
— В името на Божията любов — рече Майкъл. — Какво, по дяволите, виждат очите ни?
Петдесет и три
Коя беше тази жена?
Шпионка. Бунтовничка. Това беше очевидно, опитът ѝ да освободи заложниците носеше всички отличителни белези, а и беше убила шестима мъже, преди да допусне своята фатална грешка. Само че отсъствието на плочка върху ръката ѝ не пасваше. Тази любопитна миризма, която Гилдър долови, какво означаваше тя? Откриха оръжието ѝ, полуавтоматичен браунинг с два останали в магазина патрона. Гилдър за пръв път виждаше подобно оръжие, не беше от техните. Или бунтовниците се запасяваха с оръжие от неизвестен за него източник, или жената идваше от съвсем друго място.
Гилдър не обичаше мистериите. Обичаше ги по-малко дори от идеята за Серджо.
Май не можеха да пречупят жената. Не им беше казала дори името си. Дори Чука, този психопат, мъж, прословут с противните си апетити, не беше успял да измъкне никаква информация от нея. Решението да прибегне до услугите му беше хрумнало с любопитна лекота. Да изпраща хора в угоителния беше едно; виралите се справяха с милостива бързина с тях, а и създанията трябваше да се хранят. Не беше приятно, но поне беше бързо. Колкото до няколко удара в ареста или предпазливото използване на дъската за потапяне, ами понякога подобни мерки бяха просто неизбежни. Какъв термин използваха за това навремето? Подсилен разпит.
Но да одобри изнасилване — това си беше новост. Това си беше направо за учудване. Подобни неща се случваха в малките, изпълнени с жестокост държавици, където мъже с мачете съсичаха хората на парчета само защото са се родили в погрешното село или са имали различни уши, или са предпочитали шоколада пред ванилията. Мисълта за това трябваше да го отврати. Трябваше да е… под нивото му. Дотам го беше довел Серджо. Странно как едно действие може да изглежда налудничаво един ден и напълно оправдано на следващия.
Такива мисли преминаваха през ума на Гилдър, докато седеше начело на съвещателната маса. Ако имаше възможност, би прескочил тези ежеседмични срещи, които неизбежно се превръщаха в спираловидно процедурно пререкание, класически пример за прекалено много петли в една кухня. Гилдър твърдо вярваше в ясната йерархия на командване и разпръснатата власт на пирамидалната бюрокрация. Тя имаше свойството да създава прекалено много безсмислена работа на дъното и прекалено засилен апетит към документацията и прецедента, но държеше всеки в собствения му ъгъл. Въпреки това претенцията за общото управление трябваше да се поддържа, поне засега.
— Някой има ли нещо да каже?
Май никой нямаше нищо за казване. След неудобно мълчание министърът на пропагандата Хопъл, който седеше непосредствено вляво от Гилдър, до министъра на общественото здраве Съреш и точно срещу Уилкс, се прокашля и заговори:
— Мисля, че всички са разтревожени, ами, не толкова разтревожени, колкото загрижени и мисля, че говоря от името на всички присъстващи…
— За Бога, изплюй го вече. И си свали очилата.
— О, добре — Хопъл свали очилата с опушени стъкла от лицето си и ги постави с нервна предпазливост на съвещателната маса. — Както казах — продължи той и отново се изкашля, — дали е възможно, вероятно ли е, нещата да са изпуснати от контрол?