— Тук си адски прав. Това е първото умно нещо, което някой ми е казал цял ден.
— Имам предвид, че стратегиите, които използвахме, май ни водят доникъде.
Гилдър въздъхна раздразнено.
— Какво предлагаш?
Очите на Хопъл се стрелнаха неволно към колегите му. Най-добре тук ме подкрепете, няма да съм сам юнак на коня.
— Може би трябва да намалим реакцията. За известно време.
— Да я намалим. Попилели са ни навън.
— Ами ето как стоят нещата. В равнината се носят много приказки и те не са в наша полза. Може би трябва да се опитаме да задържим темпото за малко. Да видим докъде ще ни доведе.
— Ти полудя ли? Всички ли сте полудели?
— Ти сам каза, че работите не вървят, както ние искаме.
— Не го казах аз, ти го каза.
— Дори да е така, малцина от нас говорят за…
— Това е най-лошо пазената тайна в тази стая.
— Добре. Ами хубаво. Хрумна ни, че може би трябва да поемем точно обратната посока на поведение. Да подходим повече към сърцата и умовете. Ако следиш мисълта ми.
Гилдър пое дъх, за да се успокои.
— Предлагаш ми значи и извини ме за парафразата, да го даваме като мацета.
— Директор Гилдър, ако може — говореше Съреш. — Схемата на успешното въстание…
— Те избиват хора. Те убиват обитатели на равнината. Какво не ви е ясно тук? Това са касапи.
— Никой не казва друго — продължи Съреш с празен поглед. — И доста време това действаше в наша полза. Но арестите не доведоха до разкриването на никаква полезна информация. Все още не знаем къде е Серджо, нито как се придвижва. Нищо не излезе наяве. А междувременно репресиите се оказаха добре действащ механизъм, който вля нови членове сред бунтовниците.
— Знаете ли как звучите? Ще ви кажа как. Звучите като репетирали.
Съреш пренебрегна злобната забележка.
— Нека ви покажа нещо.
От папка на масата измъкна лист, който плъзна към Гилдър. Един от пропагандните позиви, но на обратната страна беше надраскано различно послание.
Обитатели, вдигнете се!
Наближават последните дни на червенооките!
Присъединете се към събратята си от въстанието!
Всяко неподчинение е удар по режима!
И така нататък в тази посока. Гилдър вдигна глава и видя, че още очи са се вторачили в него, сякаш той е бомба, която може да избухне.
— И? Какво доказва това?
— Персоналът на Човешки ресурси откри досега петдесет и шест такива позива — отвърна Съреш. — Давам ви пример за проблема, който създава нашата линия на поведение. Тази сутрин на сутрешната проверка живеещите в цяла сграда отказаха да изпълнят химна.
— А боя получиха ли си?
— Бяха повече от триста. А можем да държим в ареста само половината брой. Просто нямаме място.
— Тогава намалете наполовина дажбите им.
— Обитателите на равнината вече са на минимални дажби. Ако ги намалим още, няма да са в състояние да работят.
Да полудее човек. Всяко възражение, което Гилдър отправяше, беше веднага парирано. Гледаше право в дулото на организираното неподчинение сред висшия персонал.
— Всички вън.
— Мисля — продължи с вбесяващо самообладание Съреш, — че трябва да постигнем съгласие по някаква стратегия.
Лицето на Гилдър поаленя и пламна. Вените на главата му пулсираха, на практика получаваше удар. Вдигна хартията и я развя във въздуха.
— Сърца и ум. Чувате ли се какви ги говорите? Прочетохте ли това?
— Директор Гилдър…
— Нямам какво повече да ви кажа. Вън!
Събраха документите си, затвориха куфарчетата, размениха си тревожни погледи. Всички станаха и се насочиха към изхода. Гилдър подпря глава на ръце. Иисусе Христе, само това му трябваше. Трябваше да направи нещо, и то незабавно.
— Уилкс, почакай.
Мъжът се обърна, вдигнал вежди.
— Ти остани.
Останалите излязоха. Началникът на персонала се задържа на вратата.
— Седни.
Уилкс се върна на стола си.
— Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? Винаги съм ти вярвал, Фред. Разчитах на теб работите да вървят. Не ме будалкай сега.
— Притеснени са, това е.
— Да са притеснени е едно. Няма да търпя деление по ранговете. Не и когато сме на косъм. Всеки ден бунтовниците могат да се появят и тук.
— Всички го знаят. Само дето не искат… ами нещата да излязат извън контрол. И мен ме изненадаха.