— Много мъдро. Имаш още много време. Позабавлявай се, не се установявай още. Ако срещнеш правилния мъж, ще разбереш — жената отново се залови да се реши. Изведнъж гласът ѝ стана тъжен: — Не забравяй, Дани. Навън някой те чака. Щом го откриеш, не го изпускай от погледа си. Аз допуснах тази грешка и виж ме сега как съм вързана.
Забележката, както и много други, сякаш се рееше във въздуха и не можеше да докосне никаква здрава повърхност. Въпреки че през дните на тяхното затворничество Сара беше започнала да разпознава моделите на смисъла на тези неясни изказвания. Те бяха сенки на нещо истинско: действителна история на хора, места, събития. Ако казаното от Нина за жената беше истина — а Сара вярваше, че е така — Лайла беше във всяко отношение чудовище, както и червенооките. Колко Еви са били изпратени в мазето, понеже Лайла беше… какви бяха думите на Нина? Изгубила интерес. Но Сара не можеше да отрече, че у жената имаше нещо, достойно за съжаление. Изглеждаше така залутана, толкова крехка, така пълна със съжаления. Понякога, отбелязала беше веднъж Лайла без някаква причина и с една от най-тежките въздишки, просто не разбирам как така нещата продължават по този начин. А една вечер, докато Сара втриваше лосион в краката ѝ, Дани, минавало ли ти е през ума просто да избягаш? Да оставиш целия си живот и да започнеш наново? Все по-често оставяше Сара и Кейт насаме, като че ли изоставяше ролята си в живота на момиченцето — сякаш на някакво ниво знаеше истината. Гледам ви и си мисля колко съвършено изглеждате заедно. Момиченцето те обожава. Дани, ти си парченцето от пъзела, което липсваше.
— Е, какво мислиш?
Вниманието на Сара се върна върху играта. Тя вдигна очи и видя, че Лайла я наблюдава вторачено.
— Дани, твой ред е — каза Кейт.
— Минутка, слънчице — обърна се към Лайла. — Съжалявам. Какво мисля за кое?
На лицето ѝ имаше принудена усмивка.
— Да дойдеш с мен. Мисля, че ще си ми от голяма полза. Джени може да се грижи за Ева.
— Къде да дойда?
Сара познаваше по очите на Лайла, че където и да се готвеше да ходи, жената при никакви обстоятелства не искаше да отиде сама.
— Има ли значение всъщност? Едно от… нещата на Дейвид. Обикновено са пълни със смърт, ако трябва да съм честна. Наистина ми трябва компания — тя се приведе от стола си и се обърна към детето. — Ти какво ще кажеш, Ева? Какво ще кажеш за една вечер с Джени, докато мама отсъства?
Момичето отказа да срещне погледа ѝ.
— Искам да остана с Дани.
— Разбира се, тиквичке. Всички обичаме Дани. Няма по-специален човек от нея в света. Но понякога големите трябва да излизат сами, да правят неща за пораснали. Просто понякога е така.
— Тогава ти върви.
— Ева, ти май не ме слушаш.
Момиченцето се улови за роклята на Сара.
— Кажа ѝ.
Лайла се намръщи.
— Дани? За какво става дума?
— Не… знам — тя погледна Кейт, която се беше скрила зад нея на пода и притиснала тяло в Сариното, за защита. Сара я прегърна с ръка. — Какво има, миличка?
— Ева — намеси се Лайла, — какво искаш да ми каже Дани? Кажи ми веднага.
— Не те харесвам — промърмори момиченцето в роклята на Сара.
Лайла се отдръпна, лицето ѝ изгуби цвета си.
— Какво каза?
— Не те харесвам! Харесвам нея.
По лицето на Лайла се четеше истински потрес. Олицетворение на пълното отхвърляне. Изведнъж Сара разбра интуитивно какво се е случило с другите Еви. Ето това се беше случило.
— Добре — Лайла се прокашля, наранените ѝ очи неспокойно шареха из стаята, търсеха предмет, към който да приковат вниманието си. — Разбирам.
— Лайла, тя нямаше предвид това — момиченцето отново се беше скрило в защитата на тялото на Сара, притиснало лице в робата ѝ, същевременно гледаше Лайла предпазливо с ъгълчето на окото си. — Кажи ѝ, миличка.
— Излишно е — рече Лайла. — По-ясно нямаше как да го каже. — Жената се изправи нестабилно от стола си. Сега всичко беше различно, думите бяха изречени. — Ако ме извините, мисля, че трябва да си полегна. Дейвид скоро ще дойде.
Тръгна към стаята си, като едва-едва вървеше. Гърбът ѝ беше приведен, сякаш я бяха ударили.
— Все още ли искате да дойда с вас? — внимателно попита Сара.
Лайла спря, улови се за рамката за равновесие. Не погледна към Сара, когато отговори.
— Разбира се, Дани. Защо да не искам?
Отидоха до стадиона в тъмнината. Конвой от десет коли, пикапи отпред и отзад, всеки с команда от въоръжени помагачи в каросерията, с осем лъскави джипа между тях с висшия персонал. Лайла и Сара пътуваха на задната седалка на втората кола. Лайла беше облечена с черен плащ с качулка, завързана на шията ѝ, огромни тъмни очила, покрили горната половина на лицето ѝ като щит. Шофьорът беше познато лице, което Сара не можа да си спомни откъде познава. Слаб мъж, само кожа и кости, с провиснала кестенява коса и бледи шарещи очи, които срещнаха погледа на Сара, когато потеглиха от Купола.