— Ти. Как се казваш?
— Дани.
Засмя се в огледалото. Сара усети тревожно жегване. Дали я познава? Дали погледът му не е проникнал през затъмняващата завеса на воала ѝ?
— Ами тази вечер ще се поглезиш, Дани.
Гилдър отначало беше отказал Сара да дойде, но Лайла не отстъпи. Дейвид, как си мислиш, че се чувствам да ме влачиш на всичките си глупави празненства с твоите глупави приятели? Няма да отида без нея — или го одобри, или го преглътни. Повтаряше го постоянно, непрекъснато, докато накрая Гилдър намусено не отстъпи. Добре, рече той, нека да е на твоето, Лайла. Може би една от прислужниците ти трябва да види какво представляваш наистина. Колкото повече, толкова по-голяма ще е шибаната веселба.
Сега прекосяваха равнината, вървяха покрай реката, успокоена под кожух от зимен лед. Нещо се случваше с Лайла. С всяка изминала минута светлините на Купола се смаляваха зад тях, личността ѝ се променяше. Тя изпъна гръб като котка, започна да издава гърлено мъркане, галеше лицето и косата си.
— Мммм — измърка Лайла с почти сексуално удоволствие. — Чувстваш ли ги?
Сара не отговори.
— Прекрасно… е.
Минаха през портата. Сара видя стадиона пред тях, осветен отвътре, сияещ на зимната светлина. Не чувстваше толкова страх, колкото разпростиращата се чернота. Конвоят намали скоростта, когато изкачи рампата и излезе на ярко осветено игрище, заобиколено от пейки. Колите спряха зад сребрист товарен камион, където чакаха дванайсет помагачи, размахваха палките си и пристъпваха от крак на крак в студа. Насред полето беше забит висок стълб.
— Мммм — каза Лайла.
Отвориха се вратите, всички слязоха. Застанала до колата, Лайла вдигна воала на Сара и нежно докосна бузата ѝ.
— Моята Дани. Сладкото ми момиче. Не е ли прекрасно? Моите бебета, моите прекрасни бебета.
— Лайла, какво става тук?
Тя залюля главата на врата си с чувствено удоволствие. Очите ѝ бяха нежни и далечни. Лайла, която Сара познаваше, вече не беше там. Тя наклони лице към лицето на Сара и ненадейно я целуна сухо по устните.
— Така се радвам, че си с мен — рече тя.
Шофьорът улови Сара за лакътя и я поведе към пейките. Двайсет мъже в тъмни костюми седяха на две редици, говореха оживено помежду си, размахваха юмруци.
— Толкова е яко — чу Сара да казва единият, докато показваха мястото ѝ на четвъртата редица, сред група помагачи. — Нямам насита.
Отпред долу Гилдър стоеше с лице към групата. Носеше черно палто, тъмна вратовръзка, видима на гърлото му. Държеше нещо в облечената си в ръкавица ръка: радио.
— Господа от висшия персонал, добре дошли — заяви той с радостна усмивка. Дъхът му образуваше облаци пара пред лицето му и подчертаваше думите му. — Тази вечер има малък подарък за вас. Представление за благодарност за упоритата ви работа, след като сме на път да стигнем до края на тежкия си труд.
— Докарай ги! — извика в шепи един от червенооките и предизвика възгласи и смях.
— Сега, сега — махна Гилдър за тишина. — Всички сте добре запознати с представлението, което ще се разиграе. Но тази нощ имаме специален план. Министър Хопъл, бихте ли излезли напред?
Червено око от втората редица се изправи и присъедини към Гилдър. Висок, с квадратни челюсти и късо подстригана коса. Ухилен от объркване, той рече:
— Боже, Хорас, дори не ми е рожден ден!
— Може би ще те понижи! — провикна се друг глас.
Нов изблик на смях. Гилдър изчака смехът да спре.
— Тук присъстващият господин Хопъл — постави той бащински ръка на гърба на мъжа, — както всички знаят, е с нас от самото начало. Като министър на пропагандата той ни осигури ключова подкрепа за нашите усилия — изражението му рязко се промени и стана строго. — Затова с най-голямо огорчение трябва да ви призная, че сигурни доказателства доведоха до мое знание, че министър Хопъл е в съюз с бунтовниците. — Ръката му се стрелна към лицето на мъжа, свали очилата му и ги захвърли. Хопъл изпищя от болка и закри очи с ръце.
— Стража — рече Гилдър, — хванете го.
Двама помагачи сграбчиха ръцете на Хопъл, още по-бързо го наобиколиха, измъкнаха оръжие. Момент на объркване, гласове се носеха из пейките. Какво? Какво говори той? Хопъл, възможно ли е…?