Примката падна на главата му. Тя го придърпа към нея, отстъпи и използва устрема му, да го завърти. Сега стоеше зад него. С другата си ръка направи втора примка от веригата и я прехвърли през врата му. Подскочи и уви крака около кръста му. Той хъхреше, ръцете му се мятаха във въздуха. Умри, свиня такава, помисли си тя, умирай и с цялата си сила залюля тялото си назад, издърпа веригите като юзди на кон, запрати ги към пода, докато с рязко придърпване отпускането свърши, макарата над тях запъна и остана неподвижна, а Алиша чу звука, за който копнееше: носещото задоволство изпукване на кост.
Висяха на двайсет сантиметра от пода. Седемдесет и пет килограма мъртво тегло лежеше отгоре ѝ. Тя мушна крака под себе си, изви гърба си и се отблъсна. Трупът на Чука се прегъна напред на колене, падна по очи на бетона, когато тя размота веригите от шията му. Взе ключовете от пода, отключи веригите и ги махна от китките си.
След това го рита, тъпка главата му, размаза лицето му на бетонния под с петата си. Ненавист завладя ума ѝ. Улови косата му и влачи безжизненото му тяло из килията, изправи го и удря главата му в стената.
— Харесва ли ти, боклук такъв? Харесва ли ти строшения ти врат? Хареса ли ти да те убия?
Може би пред килията имаше пазач, може и да нямаше. Може би още мъже щяха да се втурнат вътре, да я вържат с веригите за тавана и всичко да започне отново. Но нямаше значение. Важното беше главата на Чука. Удря я, докато той не се превърна в най-мъртвото нещо в историята на света, най-мъртвия човек, съществувал някога. Крещеше ли, крещеше.
— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си!
Накрая приключи. Алиша го пусна. Трупът се катурна на една страна на пода, остави лъщяща следа от мозък по стената. Алиша падна на колене, дишаше запъхтяно. Приключи, но не го чувстваше така. Никога нямаше да е приключило.
Трябваха ѝ дрехи. Трябваше ѝ оръжие. Към прасеца на Чука намери привързан нож с тежка дръжка. Балансът му беше калпав, но щеше да свърши работа. Взе панталоните и ризата му. Облече се в мъжките дрехи, просмукани от вонята му, изпълниха я с отвращение. Кожата ѝ настръхна, сякаш я докосваше. Нави ръкавите и крачолите на панталоните, пристегна ги в кръста. Ботушите бяха прекалено големи, щяха само да я забавят, трябваше да върви боса. Издърпа трупа далеч от вратата и заудря по метала с дръжката на ножа си.
— Ей! — изкрещя тя, свила шепи около устата си снижила глас. — Ей, заключен съм тук!
Секундите се точеха. Може би отвън нямаше никого. Сега какво щеше да прави? Задумка по вратата, този път по-силно, молеше се някой да дойде.
Ключалката се завъртя. Алиша се отдръпна рязко от вратата, когато пазачът влезе в стаята.
— Какво, по дяволите правиш, Чук, каза ми, че имам трийсет минути…
Възраженията му останаха недовършени. Алиша му се нахвърли отзад, запуши с ръка устата му, а с другата заби ножа в долната част на гърба му от долу нагоре.
Пусна трупа на пода. Кръвта от него се събираше в голяма, тъмна локва. Наситената ѝ миризма стигна до ноздрите ѝ. Алиша си спомни обета си. Ще изпия кръвта на тия копелета до капка. Ще се кръстя в кръвта на своите врагове. Мисълта я беше поддържала през дните на мъченията. Но сега, когато гледаше двамата мъже, първо пазача, после Чука, неговото бледо, голо тяло като бяло петно на бетона, потръпна от отвращение.
Не сега, помисли си тя, още е рано. И излезе в коридора.
Полето потъна в мрак. За момент всички замлъкнаха. След това високо над главите им се появи студена воднистосиня светлина и запулсира към полето, окъпа го в изкуствено лунно сияние.
Лайла се появи от задната част на сребристия камион. Всички червенооки прибраха в джобовете очилата си. Хопъл беше престанал да умолява и хлипаше. На полето излезе ван. Двама помагачи слязоха, отидоха до задната част на колата и отвориха вратите.
Излязоха единайсет души: шестима мъже и пет жени, с окови на китките и глезените и приковани един за друг. Тръгнаха тромаво, плачеха, умоляваха да пощадят живота им. Ужасът им беше прекалено голям, бяха напълно пречупени хора. Студена безчувственост беше обзела Сара, помисли, че може да е болна. Една от жените приличаше на Карън Молиноу, но Сара не можеше да е сигурна. Помагачите ги повлякоха към Хопъл и им наредиха да коленичат.
— Това е направо страхотно — рече глас наблизо.
Помагачите — с изключение на един — се отдръпнаха, оставиха Лайла в задната част на големия камион. Тялото ѝ се полюляваше, главата ѝ се люшкаше от едната на другата страна, сякаш се носеше по невидимо течение или танцуваше на нечута музика.