— Не трябваше ли да са десетима? — рече същият глас. Един от червенооките два реда по-надолу.
— Да. Десетима.
— Но там са единайсет.
Сара отново преброи. Единайсет.
— Най-добре да слезеш и да кажеш на Гилдър.
— Ти шегуваш ли се? Напоследък не се знае какво му минава през главата!
— Мислиш какви ги приказваш. Ако те чуе, ти си следващият.
— На тоя му е избила перката, казвам ти — и след кратко мълчание добави: — Обаче винаги съм си мислел, че на Хопъл не му е чиста работата.
Тези думи докоснаха Сара като далечен вятър. Вниманието ѝ сега беше изцяло съсредоточено върху полето. Това Карън ли беше? Жената ѝ се стори по-стара и прекалено висока. Повечето от затворниците бяха заели отбранителни позиции, стояха на колене, превили тела на заледения сняг, държаха ръцете си над главите си; други стояха на колене, но с окъпани от синята светлина лица, молеха се. Последният помагач привързваше наколенници. Сложи на главата си каска и помаха към пейките. Всеки мускул от тялото на Сара беше свит. Искаше да извърне поглед, но не можеше. Помагачът отиде до вратата на товарното отделение на камиона, като шумно раздрънкваше ключовете.
Вратите се отвориха. Помагачът бързо се отдалечи. За секунда нищо не се случи. След това се показаха виралите, изскочиха от вътрешността на камиона като насекоми в човешки ръст, приземяваха се на четири крака на снега. Източените им тела, набраздени от мускули, излъчваха пулсираща, жива светлина. Осем, девет, десет. Тръгнаха към Лайла, чиито ръце бяха разперени и с вдигнати длани. Жест на покана, на радушно посрещане.
Поклониха се пред краката ѝ.
Тя ги докосна, погали ги. Прокара ръце по гладките им глави, улови в шепа брадичките им като на деца, за да се вгледа с обич в очите им. Прекрасни мои, чу я да казва Сара. Невероятни мои красавци.
— Виждаш ли тая работа? Тя ги обича, мамка му.
От заложниците се чу тихо хлипане. Краят беше неизбежен, нямаха друг избор, освен да го приемат. Или се бяха умълчали заради странната сцена, която ги вцепени до безмълвие.
Сладките ми душички. Гладни ли сте? Мама ще ви нахрани. Мама ще се погрижи за вас. Така ще направи мама.
— Сигурен съм, че трябваше да са десетима.
Отдясно се обади нов глас:
— Десетима ли каза? И аз така чух.
— Тогава кой е единайсетият?
Един от червенооките скочи на крака и посочи полето.
— Един е в повече.
Всички глави се извърнаха към гласа, включително тази на Гилдър.
— Не се шегувам! Там има единайсет души!
Вървете, скъпи мои.
Виралите се отделиха от Лайла. Едновременно с това един от затворниците се изправи и откри лицето си. Вал. Виралите обкръжиха групата, всички крещяха. Вал разтвори якето си и показа редиците от метални тръби, привързани към гърдите му. Вдигна ръце към небето, палецът му беше на детонатора.
— Серджо е жив!
IX
Пристигането
Петдесет и пет
Удар отекна по тоалетната масичка на Лайла, чу се звук на сцепване. Гилдър я изправи на крака и я зашлеви по лицето с опакото на ръката си. От удара тя полетя назад и се просна върху дивана.
— Как позволи това да се случи? — лицето му беше алено от гняв. — Защо не повика обратно виралите? Кажи ми!
— Не знам, не знам!
Този път я улови за яката на хавлията ѝ, с ужасяваща безпомощност Гилдър я запрати по лице към библиотеката. Глух удар, разхвърчаха се вещи, Лайла запищя. Сара стоеше свита на пода, обвила с тялото си Кейт, която трепереше от страх.
— Всичките вирали! Деветима от моите хора, мъртви! Знаеш ли как изглеждам сега?
— Не бях аз виновна! Не помня! Дейвид, моля те!
— Никакъв Дейвид няма!
Сара стискаше очи здраво. Кейт тихо проплакваше в ръцете си. Какво щеше да стане, ако Гилдър убиеше Лайла? Какво щеше да стане тогава с двете им?
— Спри! Дейвид, умолявам те!
Лайла лежеше по лице на пода, Гилдър я беше възседнал, с едната си ръка я държеше за яката. Другата беше свита в юмрук, издърпан назад, готов да удари. Ръцете на Лайла стояха пред лицето ѝ като щит, въпреки че напразно се опитваше да се предпази. Юмрукът на Гилдър щеше да се стовари върху лицето ѝ като стенобойна машина.