— Ти ме… отвращаваш.
Той отпусна хватката си и се отдръпна, избърса ръце в ризата си. Лайла хлипаше неудържимо. Кървава подутина от рана се появи на едната ѝ буза. По косата ѝ имаше още кръв. Гилдър стрелна с очи Сара и я отпрати с поглед. Ти си нищо, казваше погледът му. Ти си героиня в игра на преструване, която е отишла прекалено далеч.
След това излетя от стаята.
Сара отиде до Лайла, която плачеше на пода. Коленичи до нея, посегна към лицето ѝ, за да огледа раната. С неочакван прилив на енергия Лайла отблъсна ръката на Сара и се отдръпна.
— Не пипай!
— Но вие сте ранена…
Очите на жената бяха пълни с ужас. Сара тръгна към нея, но тя размаха ръце пред лицето ѝ.
— Махни се! Не докосвай кръвта ми!
Скочи на крака и избяга в спалнята, тръшна вратата след себе си.
06:02 часа.
Колите навлязоха в равнината в мрака преди зазоряване, пред тях вратите се отваряха. Отпред на конвоя като връх на стрела беше лъскавият черен джип на директора, следван от два открити камиона, пълни с униформени мъже. Тръгнаха с рев из лабиринта от жилища, калните гуми на камионите им пръскаха мръсен сняг, минаването им се наблюдаваше от работниците, които излизаха от сградите и се събираха за сутрешната проверка — изнурени лица, изнурени очи, безизразно наблюдаваха как колите минават покрай тях. Но погледите им бяха кратки, знаеха, че е по-добре да не гледат. Нещо официално, няма общо с мен. Поне дано не е!
Гилдър наблюдаваше обитателите на равнината през прозореца на пасажерското място, пълен с презрение. Как ги ненавиждаше. Не само въстаниците, онези, които го предизвикваха — всички мразеше. Бъхтеха се в живота си като тъпи животни, не виждаха по-далеч от следващото парче земя, което трябва да бъде разорано. Още един ден в мандрата, на полето, в завода за биодизел. Още един ден в кухнята, пералнята, свинарника.
Днес обаче не беше поредният ден.
Колите спряха пред Блок 16. На изток небето беше просветляло до жълто-сиво, като стара пластмаса.
— Този ли е? — попита Уилкс Гилдър.
Зад него мъжът кимна кратко.
Помагачите слязоха и заеха позиции. Гилдър и Уилкс слязоха от колата. Пред тях, на петнайсет равно отдалечени едно от друга редици, триста жители на равнината стояха и трепереха на студа. Още два камиона дойдоха и паркираха в началото на площада. Тежки платнища закриваха каросериите им.
— Тези за какво са? — попита Уилкс.
— За по-голяма… убедителност.
Гилдър отиде до старшия офицер от Човешки ресурси и грабна мегафона от ръката му. Отекна вой, след това гласът му прогърмя над площада.
— Кой ще ми каже за Серджо?
Никакъв отговор.
— Това е единственото предупреждение към вас. Кой може да ми каже за Серджо?
Отново никакъв отговор.
Гилдър се обърна към жената от първата редица. Нито млада, нито стара, лицето ѝ беше толкова безцветно, че можеше да е направено от тесто. Стискаше мръсна кърпа около главата си с ръце, покрити с ръкавици без пръсти, почернели от сажди.
— Ти! Как ти е името?
Със сведени очи, тя промърмори нещо в диплите на шала си.
— Не те чувам. Говори по-високо.
Тя прочисти гърлото си, потисна кашлица. Гласът ѝ беше флегматично дрезгавеене.
— Присила.
— Къде работиш?
— Становете, господине.
— Имаш ли семейство? Деца?
Тя леко кимна.
— И? Какво имаш?
Коленете ѝ се разтрепериха.
— Дъщеря и двама синове.
— Съпруг?
— Почина, господине. Миналата зима.
— Моите съболезнования. Излез напред.
— Вчера пях химна. Другите бяха, кълна се.
— Вярвам ти, Присила. Независимо от това излез. Господа, бихте ли ѝ помогнали, моля?
Двама от помагачите дойдоха и сграбчиха жената за ръцете. Тялото ѝ се отпусна, сякаш всеки миг щеше да припадне. Наполовина я носеха, наполовина я довлякоха отпред, където я поставиха на колене. Тя не издаде никакъв звук, напълно се беше предала.
— Кои са децата ти? Покажи ми ги.
— Моля ви — жално проплака тя, — не ме карайте.
Един от помагачите вдигна палката си над главата ѝ.
— Този мъж ще ти размаже мозъка — рече Гилдър.
Тя поклати сведената си глава.
— Много добре — рече Гилдър.
Палката се спусна, жената падна по очи в калта. Отляво се чу високо проплакване.
— Хванете я.
Младо момиче, което в лице приличаше на майка си. Падна на колене. Плачеше, трепереше, по лицето ѝ потекоха сополи. Гилдър вдигна мегафона.
— Има ли някой нещо да ми каже?