Тишина. Гилдър извади пистолет изпод палтото си и дръпна предпазителя.
— Министър Уилкс — рече той вдигнал оръжието, — бихте ли ми направили честта?
— Иисусе, Хорас — лицето му беше ужасено, — какво се опитваш да докажеш?
— Ще представлява ли проблем?
— Имаме си хора за подобни неща. Това не беше част от сделката.
— Каква сделка? Няма сделка. Сделката е такава, каквато аз кажа.
Уилкс замръзна.
— Не мога да го направя.
— Не можеш или не искаш?
— Има ли разлика?
Гилдър се намръщи.
— Не е голяма, като се замисля сега — след тези думи застана зад момичето, притисна дулото в тила ѝ и стреля.
— Милостиви Боже!
— Знаеш ли какъв е проблемът, когато не можеш да остарееш? — попита своя началник на щаба Гилдър. Бършеше опръсканото с кръв дуло с кърпичка. — Много мислиш.
— Начукай си го, Хорас.
Гилдър насочи пистолета към безцветното лице на Уилкс, изравни го с мястото между очите му.
— Забравяш, че можеш да умреш.
Гилдър застреля и него.
Настроението сред тълпата се промени, страхът им се превърна в нещо друго. Надолу-нагоре по редиците тръгна шепот, зашепнаха се пресмятания, нарастващата енергия на хора, които знаеха, че няма какво да губят. Събитията се бяха развили доста по-бързо, отколкото му се щеше на Гилдър — беше се надявал да се добере до полезна информация, преди да падне резето, но сега жребият беше хвърлен.
— Отворете камионите.
Махнаха платнищата. Изригнаха викове: вече нямаше никаква загадка. Гилдър бързо отиде до колата си, влезе и каза на шофьора да потегля. Потеглиха сред дъжд от кал и мръсен сняг, докато зад него оркестърът изпълняваше смъртоносната си симфония: мелодия от крясъци и писъци, пронизителни, диви, пълни със страх, насичани от синкопичния ритъм на пукота от автоматично оръжие, заглъхнали до последните изстрели, когато помагачите вървяха сред нападалите тела и довършваха останалите живи.
Петдесет и шест
Айова. Превърнали се в пепел кости.
Привършиха горивото си близо до град Милърсбърг, за през нощта се подслониха в църква, останала без покрив, и на следващата сутрин тръгнаха пеша. Оставали още сто и дванайсет километра, каза Тифти, може би повече. Натъкнаха се на други две подобни на първото полета с кости, броят на мъртвите вирали беше невъобразим. Хиляди, дори милиони. Какво означаваше това? Какъв импулс ги беше накарал да легнат на откритата земя и да изчакат слънцето да ги убие? Или първо бяха измрели, а труповете им са били изпепелени от сутрешната светлина? Дори Майкъл, човекът с теории, нямаше отговор.
Напредваха. Вървяха през сняг, който сега стигаше до глезените им. Дажбите им бяха оскъдни, не видяха дивеч. Стигнаха дотам да ядат последните си запаси — сушено месо и бъбречна лой, която оставяше слой мазнина по върха на устните им. Земята беше станала като кристална, въздухът — натежал като притаен дъх. С часове не подухваше вятър. И тогава се появи воят. Дойде дневната светлина и си отиде за едно мигване на окото. Носеха тежки якета с обточени с кожа качулки, вълнени шапки, нахлупени на челата им, ръкавици с отрязани върхове на пръстите, за да не им пречат, ако се наложи да използват оръжия, въпреки че Питър се чудеше дали ще успеят да се справят с такава задача. За пръв път му беше така студено. Не знаеше, че може да е толкова студено. Как Тифти се ориентираше в това пусто място, Питър нямаше представа.
Прекараха осемнайсетата си нощ в монтьорска работилница, която по чудо имаше тантуреста печка на дърва от чугун с гладка каменна повърхност. А какво да изгорят? Когато се стъмни, Майкъл и Холис се върнаха от съседната къща с два дървени стола и пълни с книги ръце. Енциклопедия Британика, 1998. Срамота беше да я горят, против волята им беше, но трябваше да се стоплят. Още две отивания до къщата и имаха достатъчно огрев за през нощта.
Събудиха се на брилянтна слънчева светлина, първата от дни, въпреки че температурата беше паднала. Силен северен вятър люлееше клоните на дърветата. Позволиха си лукса да запалят огъня за последно и се скупчиха около него, попиващи радостта от всяка частица топлина.
— Сякаш… се топят.
Майкъл се беше обадил. Питър се обърна към приятеля си.
— Какво каза?
Очите на Майкъл бяха насочени към вратата на печката.
— Според теб колко видяхме?
— Не знам — сви рамене Питър. — Много.
— И всички бяха умрели по едно и също време. Тогава да предположим, че случващото се е онова, което би трябвало да се случи, че е част от жизнения цикъл на виралите. Птиците го правят, насекомите, влечугите. Когато част от тялото е наранена, те я махат и израства нова.