— Следващият нов свят.
Те идват, Грей.
— Кои? Кои идват?
Но още докато задаваше въпроса, разбра.
Събратята ни.
Петдесет и седем
И изведнъж беше свободна. Алиша Донадио, Последната от Първите, Новото създание и капитан от Експедиционния, прескачаше над телената ограда в нощта и бягаше.
Тичаше. Тичаше и не спираше.
Още няколко беше убила по време на бягството. Някои бяха жени. Алиша никога не беше убивала жени преди; не беше много по-различно като цяло. Защото, в крайна сметка, всички напускаха живота си по един и същи начин. Същата изненада се изписваше по лицата им, пръстите им докосваха раната с изследователска нежност, същият отнесен поглед, насочен към вечността. Имаше някаква красота в това.
Може би затова на Алиша толкова много ѝ хареса.
Намери екипировката си, където я беше оставила в храстите. Копие и арбалет. Радиопеленгаторите. Коланите с ножове. Дрехи за преобличане, одеяло, обувки. Сто патрона муниции, но нямаше оръжие, с което да стреля. Оставила беше ножа на Чука, забит в левия бъбрек на мъж, наредил да спре, сякаш би могла да го направи наистина. Когато избяга от ареста, не знаеше дори дали е ден или нощ. Времето беше изчезнало. Светът, който откри, беше различно място. Не, това не беше истина. Светът беше същият. Тя не беше същата.
Чувстваше се отделена от всичко, призрачна, почти безплътна. Над нея зимните звезди светеха ярки и чисти като късчета лед. Нуждаеше се от подслон. Нуждаеше се от сън. Трябваше да забрави.
Подслони се в колиба, където някога сигурно са държали кокошки. Половината от покрива го нямаше, имаше само оголени останки: една стена, клетките, покрити със засъхнали курешки, подът — с твърдо отъпкана земя. Уви се в одеяло, пребитото ѝ тяло трепереше от студ. Луиз, помисли си тя, така ли беше и при теб? Спомени връхлетяха ума ѝ, ярки проблясъци на изтезанието, което разсече мислите ѝ като мълния. Кога щеше да спре, кога щеше да спре.
Все още не беше съмнало, когато се събуди, умът ѝ бавно се проясни. Нещо топло докосваше тила ѝ. Претърколи се, отвори очи и видя огромна тъмна фигура да се извисява над нея.
Доброто ми момче, помисли си тя.
— Доброто ми момче, доброто ми момче — каза вече на глас.
Воин зарови лице в нейното, големите му ноздри потръпваха, къпеха лицето ѝ с дъха си. Облиза очите ѝ, страните на лицето ѝ с езика си. Чудо беше. Нямаше друга дума. Някой беше дошъл. Някой беше дошъл все пак. Алиша беше копняла за това, без да го осъзнава, една душа, която да я утеши в този безутешен свят.
След това от мрака по силата на някакво чудо се показа силует, гласът на жената беше едновременно странен и близък:
— Алиша. Здравей.
Жената приклекна пред нея, свали качулката на дългото си вълнено наметало. Дългата ѝ черна плитка се спусна свободна.
— Всичко е наред — каза внимателно тя. — Вече съм тук.
Ейми? Но това не беше Ейми, която познаваше.
Тази Ейми беше жена.
Силна, красива жена с гъста, тъмна коса и очи като стъкла на прозорци, осветени отвътре от златиста светлина. Същото лице, но различно, по-дълбоко, внушаваше завършеност, превърнала се беше в себе си. Лице, помисли си Алиша, с мъдрост. Красотата ѝ беше повече от видна, повече от съвкупност от физически черти, идваше от целостта.
— Не… разбирам.
— Шшшш… — улови ръката на Алиша. Допирът ѝ беше твърд, но нежен, като майка, която утешава детето си. — Твоят приятел. Той ни показа къде си. Толкова умен кон. Как му казваш?
Умът ѝ беше натежал, вцепенен.
— Воин.
Ейми улови брадичката на Алиша и леко я повдигна.
— Боли те.
Как беше възможно? Как изобщо беше възможно? Вън от колибата Алиша видя втори силует, който държеше два коня за юздите. Развята от вятъра бяла коса и дълга сива брада прикриваха чертите му. Но начинът, по който се държеше, с осанка на боец, подсказа на Алиша кой е; мъжът в снега бе Лушъс Гриър.
— Какво ти сториха? — прошепна Ейми. — Кажи ми.
И толкова беше достатъчно. Волята ѝ се пречупи, у нея се надигна вълна от скръб. Не толкова каза, колкото потрепери от думата:
— Всичко.
Най-накрая силно ридание я разтърси — плач от истинска болка и мъка се надигна нагоре към зимните звезди — и в ръцете на Ейми Алиша заплака.
ГИЛДЪР. Време е.
Гилдър, стани.