Но Гилдър не чуваше тези думи. Директор Хорас Гилдър спеше и сънуваше ужасен, непрекъснато повтарящ се сън, в който той беше във възстановителния център и душеше баща си с възглавница. Противно на истинската история това не се случи без съпротива. Баща му се мяташе, тръшкаше, ръцете му се гърчеха във въздуха, опитваше са да се освободи, докато надаваше приглушени викове за милост. Чак когато съпротивата спря и Гилдър махна възглавницата, видя, че е допуснал грешка. Не беше убил баща си, ами Шона. О, Боже, не! Изведнъж очите на Шона се отвориха, тя се разсмя. Така се смееше, че от очите ѝ потекоха сълзи. Спри да се смееш! — кресна той. Спри да ми се смееш! Гилдър, рече тя, ама си смешен. Да можеше да си видиш физиономията. Ти и мижавата ти гривна. Майка ти е била курва. Курва… курва… курва…
Подготви пътя, Гилдър. Стани, за да ги посрещнеш. Моментът наближава.
Той се събуди изведнъж.
Нашият миг, Гилдър. Раждането на следващия нов свят.
Информацията удари ума му като ток. Изправи се в широкото си легло сред абсурдното количество възглавници, одеяла, чаршафи и осъзна с леко объркване, че е заспал с дрехите си. И защо, замисли се той изумен, му е притрябвало легло с балдахин? Толкова огромно, че в него се чувстваше като кукла? Отхвърли въпроса. Идваха! Тук бяха! Спусна крака на пода и ги натъпка в кожените обувки с връзки, които е имал очевидно силата да изрита, преди да заспи като мъртъв от изтощение. Натъпка краищата на ризата си в панталоните, втурна се към вратата и тръгна по коридора.
— Съреш!
Шумът от думкането отекна по празния коридор.
— Съреш, събуди се!
Вратата към апартамента на Съреш се отвори и новият началник на щаба се показа сънен, с бронзово лице. Носеше пухкав бял халат и пантофи, примигваше като мечка, излизаща от пещерата.
— Да му се не види, Хорас, излишно е да крещиш — прозя се в юмрука си. — Колко е часът!
— На кого му пука колко е часът? Те са тук.
Съреш се слиса.
— За сега ли говориш?
Стани и ги посрещни, Гилдър. Доведи ги у дома.
— Не стой там така, облечи се.
— Добре, хубаво. Веднага.
— Мърдай, по дяволите!
Гилдър се върна в своя апартамент и отиде в банята. Дали да се обръсне? Поне да измие лицето си? Защо мисли така, като момче във вечерта на бала? Прокара влажна ръка по косата си и си изми зъбите, опита се да се успокои. Какво се беше случило с пастата за зъби на това място? Каква е отвратителна на вкус, зърнеста, лепкава слуз? В името Божие, защо за деветдесет и седем години така и не бяха успели да попаднат на свястна паста за зъби?
Извади чист костюм от гардероба. Синята вратовръзка, червената, зелената с жълти ивици: не знаеше. Изведнъж се оказа толкова нервен, че пръстите му едва успяха да вържат възела. И гладен. Камък от студена пустота седеше в корема му. Посещение при стария му приятел Грей щеше да е точното лекарство за неговата нервност, но да беше помислил за това по-рано.
Застанал пред огледалото, пое дъх да се успокои. Полека, Гилдър, полека. Знаеш какво да правиш. Това е просто поредният ден в офиса. Не може да е по-лошо от срещата с Комитета на началник-щабовете, нали?
Всъщност можеше. Но нямаше полза от чуденето и маенето.
Когато стигна лобито, Съреш чакаше с шофьора на Гилдър.
— Камионите са на път — докладва Съреш, докато Гилдър измъкваше ръкавиците си. — Искаш ли пълен ескорт?
Гилдър отклони предложението, отиваше сам. Най-добре да не усложняват положението. Двамата се ръкуваха.
— Късмет — пожела му Съреш.
Докато колата се спускаше по склона, тревогата на Гилдър се поуталожи. Отпусна се в мига. При реката завиха на север и се отправиха към Проекта. Тъмният му силует се издигаше от земята като белег, квадрат от по-дълбок мрак срещу нощното небе. Порталът беше отворен, чакаше.
Не спряха, но завиха на изток по обслужващия път. Едно време го използваха, за да придвижват оборудването до мястото: докараните каменни блокове, бетонобъркачките от завода за бетон, камионите платформи с натрупаните на тях насъбрани и докарани стоманени пръти. Сега по него щеше да минава съвсем различен товар. Минаха през допълнителната врата. След още пет минути стигнаха до мястото, където двата камиона чакаха в полето със замръзналото стърнище.
Гилдър каза на шофьора да си върви. Кабините на камионите бяха празни и техните шофьори си бяха тръгнали. Гилдър притисна ухо до страната на единия от камионите. Чу приглушено мърморене отвътре, прекъснат от женско проплакване от уплаха.
Гласът в главата му мълчеше. Дълбоко спокойствие го обхвана като изпълненото с очакване затишие преди буря. Щяха да дойдат от запад. Той чакаше.