— Коя си, по дяволите? — жената беше приковала ръцете на Алиша с коленете си и държеше нож на гърлото ѝ, острието бодеше кожата ѝ. Алиша не се съмняваше, че ще го използва.
— Спокойно. Приятел.
— Отговори на въпроса.
— Ейми? Малко помощ?
Ейми се появи отзад. Приближи се съвсем безшумно. Преди жената да успее да реагира, Ейми я грабна за яката и я дръпна настрани. Жената скочи на крака и се втурна напред с ножа, Ейми го изби, стрелна се зад нея и я улови в хватка, а с другата си ръка я улови през кръста. Алиша си помисли само: Гръм да ме удари.
— Спри — рече Ейми. — Искаме да поговорим, това е всичко.
— Вървете по дяволите — процеди жената през зъби.
— Не мислиш ли, че ако исках да ти строша врата, вече нямаше да съм го направила?
— Заповядай. Предай на Гилдър следното: И ти си го начукай.
Ейми погледна към Алиша, която взе ножа на жената и изчистваше снега от панталоните си. Гриър вървеше към тях.
— Името говори ли ти нещо? — попита Ейми.
Алиша поклати глава.
— Кой е Гилдър? — попита тя жената.
— Как така „кой е Гилдър“?
— Как се казваш? — попита Ейми. — Можеш да ми кажеш.
Момент на колебание.
— Нина, разбра ли? Казвам се Нина.
— Сега ще те пусна, Нина — рече Ейми. — Обещай ми, че ще изслушаш онова, което имаме да ти кажем. Само това те моля.
— Майната ти.
Ейми стегна хватката, за да подсили смисъла на думите си.
— Обещай.
Отново борба, след това жената отстъпи.
— Добре, добре. Обещавам.
Ейми я пусна. Жената тромаво пристъпи напред и се завъртя. Младо лице, не повече от двайсет, но очите ѝ разказваха друга история — сурова, почти свирепа.
— Кои сте?
— Добра хватка — рече Алиша на Ейми. Завъртя ножа около показалеца си и ѝ го подаде. — Откъде го научи?
— Откъде мислиш? Наблюдавах те — погледът ѝ се насочи към Гриър. По дългата му брада беше полепнал сняг, като по муцуна на куче. — Лушъс, може ли да те помоля отново да застанеш на пост? Кажи ни, когато колата приближи.
— И толкова? Само да ти кажа?
— Ще е много добре, ако ти е възможно… да ги позабавиш. Докато свършим разговора.
Гриър изкачи склона до билото тичешком. Ейми отново се обърна към жената, направи лек, но многозначителен жест с ножа.
— Седни.
Нина я гледаше отбранително.
— И защо?
— Защото ще ти е по-удобно. Ще ни трябва малко време — Ейми плъзна ножа в колана си. Приключих с размахването на ножове, ако се държиш добре. — Изобщо не сме хората, за които ни вземаш. Сега сядай.
Неохотно Нина седна на снега.
— Нищо няма да ви кажа.
— Много се съмнявам — рече Ейми. — Мисля, че ще ми кажеш всичко, което ми трябва, щом ти обясня какво се случва тук.
— Искам да си играя с Дани!
— Ева, слънчице…
Лицето на момиченцето почервеня от гняв. Грабна една от кожените купи от пода и я запрати към Лайла, за малко не я уцели.
— Марш в леглото! — кресна Лайла. — Веднага марш в леглото!
Момиченцето не помръдна. Лицето ѝ беше станало алено от ненавист.
— Не можеш да ме накараш!
— Аз съм ти майка! Ще правиш каквото ти кажа!
— Искам Дани!
Шепите ѝ бяха пълни със сухи бобови зърна. Преди Лайла да успее да направи нещо, момиченцето се дръпна и ги запрати с учудваща, изпълнена с омраза сила, към лицето на Лайла. Други зърна се пръснаха по пода зад нея, дъжд от потрепващи зърна. Скочи на крака и хукна из апартамента — събаряше книги от лавиците, буташе предмети от масите, хвърляше възглавници във въздуха.
— Веднага престани!
Момичето вдигна голяма керамична ваза.
— Ева, недей…
Момиченцето я вдигна над главата си и я хвърли на земята като някой, който затваря багажник на кола. Не пукот, ами взрив: вазата се пръсна на милиони рикоширащи парчета.
— Мразя те!
Нещо ставаше, нещо окончателно. Лайла го разбра, също както в някакво далечно кътче на мозъка си знаеше, че всичко това се е случвало и преди. Но мисълта не отиде по-нататък, по главата я удари острият ръб на някакъв предмет. Момиченцето хвърляше книги.
— Махай се! — крещеше тя. — Мразя-те-мразя-те-мразя-те!
Лайла наблюдаваше как устата ѝ оформяше ужасните думи, но те сякаш идваха от другаде. Оформяха се в главата ѝ. Тя се втурна напред, сграбчи момиченцето през кръста и го вдигна. Момиченцето риташе, пищеше, гънеше се в хватката на Лайла. Лайла искаше само… какво? Да успокои момиченцето? Да се справи с положението? Да заглуши писъците, които разкъсваха мозъка ѝ? На всяка частица сила, която Лайла прилагаше, момиченцето отвръщаше по същия начин, крещеше с всички сили, сцената се разду до гротеска, някаква лудост, накрая Лайла отпусна краката ѝ, двете политнаха назад и паднаха, удариха се в тоалетката.