А това какво беше?
Яйце. Пластмасово великденско яйце, като онези, които беше търсила в тревата като дете. Как обичаше онзи ритуал: лудешкото тичане през полето, малката кошничка, полюляваща се в ръката ѝ, росата по краката ѝ и бавното събиране на съкровищата, умът ѝ си представяше големия бял заек, чието нощно посещение беше оставило тези съкровища. Лайла улови в шепа яйцето. Почувства слабо потракване в него. Възможно ли беше…? Дали…? Но какво друго би могло да бъде?
Имаше само един отговор. Лайла Кайл щеше да умре с вкуса на шоколад върху езика си.
Шейсет
Предателство. Предателство.
Как бунтовниците се бяха промъкнали толкова близо? Можеше ли някой да му каже? Първо червенокосата, после Вал, а сега и прислужницата на Лайла? Тая трепереща мишка? Тази никоя, която забиваше поглед в пода винаги, когато той влезеше в стаята? Колко дълбоко в Купола беше проникнал заговорът?
За най-голям яд на Гилдър червенокосата все още беше на свобода. Убила беше единайсет души при бягството си; как изобщо беше възможно подобно нещо? И името ѝ не бяха научили. Викай ме, както ти се иска, беше казала, само рано сутрин не ме викай. Шеги от жена, която е била пребивана непрекъснато в продължение на дни. Колкото до Чука, Гилдър, като си помислеше сега, признаваше, че обстоятелствата го тласнаха към грешката му. Да остави подобен мъж без каишката му беше еднопосочен билет към бедствието.
Гилдър сам надзираваше разпита на прислужницата. Каквото и да беше давало сила на рижата, тази беше направена от по-податлив материал. Три потапяния във ваната я бяха накарали да проговори. Бомбата в колибата. Прислужницата Джени, която никой не беше виждал от дни. Не знаеше къде е скривалището, защото я бяха упоили, което имаше смисъл, и Гилдър би направил същото. Жената на име Нина, макар че единствената Нина според документите беше умряла преди четири години, и мъж на име Юстас, за когото изобщо нямаше никакви документи. Всичко беше много интересно, но нищо, което да му е от полза.
Искате ли да опитаме по-сериозно, попита охраната. Можем, нали знаете, да направим още няколко опита. Гилдър погледна към жената, която все още беше привързана към дъската, с мокра от леденостудената вода коса, последните влажни поемания на дъх я разтърсваха. Сара Фишър, №94801, обитателка на Блок 216, работничка в завод за биодизел 3. Върлин си спомни, че са я довели от улова, който бяха докарали от „Розуел“. Значи е една от онези адски тексасци. Сега, след като бяха пристигнали единайсет вирала, наистина трябваше да направи нещо сериозно по отношение на положението в Тексас. Жената не му се струваше такъв тип, наложи му се да си напомни, че е възнамерявала да го убие. Въпреки че, разбира се, никакъв тип не съществуваше, това го бяха научили последните жестоки месеци. Бунтовниците бяха всички и никой.
Няма значение, каза той на охраната. Вържи я на куката. Мисля, че Грей ще се зарадва на това, което тази има да му предложи. Винаги си е падал по младичките.
Изкачи се по стълбите от мазето към офиса си, сложи си очилата и махна завесите. Слънцето тъкмо се спускаше зад хоризонта, хвърляше по облаците панделки от ярък цвят. Гледката беше красива, нещо такова. Гилдър предполагаше, че преди век би се зарадвал на подобна гледка. Но човек наблюдаваше толкова много залези през живота и вкусът му се префинваше. Проблемът с вечното живеене и т.н., и т.н., и т.н.
Уилкс му липсваше. Човекът невинаги беше добра компания — прекалено гореше от желание да се хареса — но поне с него можеше да си поговориш. Гилдър му вярваше, доверяваше му се. През годините не беше останало много неизказано. Гилдър дори му беше разказал за Шона, въпреки че замаза историята с ирония. Курва, можеш ли да си представиш? Какъв кретен бях! Боже, но се бяха посмели здраво над това. Лошото беше, че тече онзи неустановен, неясно тревожен час, когато Гилдър пъхаше глава през вратата и извикваше приятеля си в своя офис под някакъв служебен претекст: „Фред, ела тук!“, а в действителност само си говореха.
Неговият приятел. Предполагаше, че са такива. Бяха.