Смрачи се. Погледът на Гилдър се спусна по хълма към Проекта. Сега щеше да е необходимо ново име. Хопъл трябваше да го измисли, не ще и дума, биваше го с думите. В предишния си живот работел като момче от рекламата в голяма агенция в Чикаго. Вля, без да се скъпи, опита си при съчиняването на приковаващите вниманието фрази и леснозапомнящи се мелодии, които държаха стадата в риторичен ред, чак до думите на химна. Отечество, наше отечество, обричаме живота си на теб. Труда си ти даряваме безвъзмездно, безусловно. Отечество, наше отечество, тук се отглежда нацията. Сигурност, надежда, безопасност от море до море сияйно. Плодотворни до откат думи. Гилдър не беше много убеден за „безвъзмездно“ — струваше му се много книжовна — но тя пасна добре и беше, съгласно стандарта на жанра, лесна за възприемане от ухото.
И как да го нарекат? „Бункерът“ беше прекалено военно. „Дворецът“ беше правилният избор, но в това място нямаше нищо дворцово. Приличаше на грамаден бетонен блок. Нещо религиозно? Светилището? Кой не би влязъл доброволно в светилище?
На колцина от жителите на равнината щеше да се наложи да влизат и колко често, трябваше да се изчисли. Гилдър чакаше да получи изрични указания от Нула в тази насока, здравият разум говореше, че нещата щяха да се изяснят. Дванайсетте — или по-скоро Единайсетте — можеха да се окажат различни от вирала домашен любимец, но те бяха такива, каквито са — ядящи машини в основни линии. Независимо какви нареждания щеше да получи отвисоко, нямаше да им е лесно да се отърсят от навика цял век да плюскат всичко, което има пулс. Диетата им щеше да се състои главно от комбинация от дарена човешка кръв и домашни животни. Правилните дажби трябваше внимателно да се поддържат, налагаше се човешката популация да се увеличи. Поколение след поколение, човек и вирал щяха да си сътрудничат, а това, като се замислеше, беше нелош път да се представят нещата. Със сигурност беше в духа на Хопъл. Какъв се наричаше? Ребрандиране? От това имаше нужда Гилдър. Свежа гледна точка, нова лексика, нова визия. Да ребрандира живота на вирала.
Май беше напипал вярната нишка в тази работа със светилището. Сградата приличаше на нещо, което е част от официална религия, с цялото си иху-аху и ритуални уловки можеше да се окаже точно необходимата за механизмите на човешката психология смазка. Служенето на държавата е само служене на тоягата без никакъв морков. Създаваше единствено огорчено подчинение и никакъв авторитет. Но надеждата беше най-големият социален организатор от всички. Дай на хората надежда — и можеш да ги накараш да направят каквото и да е. И не просто обикновената средностатистическа, всекидневна надежда — за храна, дрехи, липса на болка, добри училища в предградията или облекчаване на плащанията с лесно финансиране. Хората имаха нужда от надежда, която надхвърля границите на видимия свят, света на тялото и на изпитанията, на житейското безкрайно глупаво върволене на нещата. Надеждата, че не всичко е такова, каквото изглежда.
И ето че името се появи. Колко просто, колко елегантно. Не светилище, а храм. Храмът на Вечния живот. И той, Хорас Гилдър, щеше да е негов жрец.
Значи все пак денят не беше чак толкова безплоден. Странно как нещата имаха навика да се случват от само себе си, помисли си той с усмивка, първата му от седмици. Майната му на Хопъл и неговите песнички. И като е започнал, майната му и на Уилкс, този неблагодарник. Гилдър имаше всичко.
Инжекция, след това замайване и Сара, която лежеше на носилка с колела, вече наблюдаваше как таванът лети покрай нея.
— Хайдееее… Хоп.
Намираше се на друго място. Стаята беше в полумрак. Нечии ръце я повдигнаха на маса, овързаха с каиши ръцете, краката и челото ѝ. Под нея металът беше студен. По някое време роклята ѝ беше свалена и заместена от памучна нощница. Умът ѝ се движеше с животинска тромавост през тези факти, без да ги съпътства никаква емоция. Трудно беше да я е грижа за каквото и да било. Тук беше доктор Върлин, който се взираше надолу към нея през очилцата си по своя добродушен маниер на дядо. Веждите му ѝ се сториха изключителни. Държеше сребрист форцепс, върховете му притискаха тампон памук, натопен в кафява течност. Предложи, че понеже е лекар, да ѝ направи някаква медицинска процедура.
— Може да ти се стори студен допирът.
Студен беше. Доктор Върлин триеше надолу ръцете и краката ѝ, в същото време някой постави пластмасова туба под носа ѝ.
— Катетър.
Това вече не беше приятно. Изобщо не беше. От гърлото ѝ се надигна стон. Започнаха да се случват и други неща, различни убождания и промушвания, отчужденото усещане за чужди обекти, които влизат под кожата ѝ — под лактите ѝ, вътрешността на бедрата ѝ. Чуваше се бипкащ звук, после свистене на газ и странна миризма под носа си, учудващо сладка. Диетилов етер. Произвеждаха го в завода за биодизел, въпреки че Сара никога не беше виждала как се прави. Спомняше си само резервоарите с думата ВЗРИВООПАСНО, написана с червено отстрани, и тракащите им грамади, които се пренасяха на колички до очакващия ги камион.