— Само дишай, моля.
Каква странна молба! Може ли да не диша?
— Това е.
Понесе се нависоко върху нежен облак.
Шейсет и едно
Два дни изминаха, откакто установиха контакт с бунтовниците. Отначало Нина не искаше да им повярва, както и другите. Разказът им беше прекалено фантастичен, историята твърде сложна. Алиша успя най-накрая да докаже думите им. Извади радиопеленгатора от раницата си и поведе жената нагоре към билото. Посочи към Купола. Гриър наблюдаваше долината отдолу. От тази далечина Алиша се притесняваше дали ще улови сигнал. Какво можеха друго да направят после, за да убедят жената? Но сигнал имаше, силен и ясен, продължително пулсиране. Алиша се почувства облекчена, но и объркана: сигналът се беше усилил. Ейми се умълча за малко, след това рече: Трябва да побързаме сега. Този звук, който чуваме, означава, че останалите от Дванайсетте са вече тук. Извади ножа от колана си и го подаде на Нина. Каза на Алиша и Гриър да махнат оръжието си. Предаваме се на теб, рече Ейми. Другото е твоя задача.
Пристигна камион с двама въоръжени мъже. Алиша и останалите ги посрещнаха с вдигнати ръце. Китките им бяха завързани, на главите им поставиха качулки. Измина известно време, тримата мръзнеха в подскачащата каросерия на камиона. След това чуха как се отваря врата на гараж. Съпроводиха ги от камиона и им казаха да чакат. След няколко минути се приближиха стъпки.
— Махни ги — каза мъжки глас.
Махнаха качулките им и видяха половин дузина мъже и жени, които стояха пред тях с вдигнати оръжия — всички с изключение на един.
— Юстас?
— Майор Гриър! — Юстас обърна пребитото си лице към Алиша. — И Донадио — поклати глава. — Защо не съм изненадан?
Обърна се към останалите и с жест им нареди да свалят оръжията си.
— Всичко е наред.
— Познаваш ли ги? — попита Нина.
Юстас отново ги погледна и забеляза Ейми.
— А теб май не съм те виждал преди.
— Всъщност — рече Ейми — не е точно така.
Пристигнали бяха в навечерието на голямата акция на хората на Юстас. Годините на мъчително внедряване сред врага бяха достигнали своята кулминация. Планът беше следният; първо обезглавяването на ръководството, последвано от едновременни атаки по ред главни цели, като управления на човешки ресурси, индустриална инфраструктура, електростанцията, центъра за взривове, комплекса от апартаменти на ръба на търговската част, където живееха повечето червенооки. Из града бяха раздадени оръжия и експлозиви. Силите им бяха малобройни, но вярваха, че щом започнеше атаката, числеността им ще нарасне. Приспаният гигант от седемдесет хиляди обитатели на равнината щеше да се събуди и надигне. Щом това станеше, бунтът щеше да се превърне в невъзможна за спиране лавина. Градът щеше да е техен.
Но нещо се беше объркало. Оперативният в Купола беше разкрит. Знаеха, че са я заловили жива, но не и къде се намира, най-вероятно беше в мазето.
— Опасявам се, че трябва да ви кажа нещо — рече Юстас и обясни за кого става дума.
Сара беше тук. Не им се вярваше чак. Не, новината просто профуча покрай вярата. И дъщеря ѝ също. На Сара. И на Холис. По някакъв изначален начин детето принадлежеше на всички тях. Целта им се разрасна, но също и усложни положението. Трябваше да измъкнат и двете.
Ейми повтори историята, която беше разказала на Нина. Нямаше съмнение, че виралите са някъде в града, нито какво означаваше това. Тук те щяха да започнат да възстановяват легионите си. Юстас изслуша разказа им със скептицизъм, но след това нещо у него прещрака.
— Гилдър иска да ги защити — каза Ейми. — Има ли място в града, което е необичайно укрепено? Трябва да е доста голямо.
Юстас изпрати човек да донесе чертежите на Проекта. Трима души умряха, докато се доберат до тях, обясни Юстас и разгърна хартията на масата.
— Така и не разбрахме за какво е мястото. Много приказки, но нищо, което наистина да звучи логично. Мястото е крепост. Червенооките го строят от години.
Ейми оглеждаше чертежите, очите ѝ бързо пресмятаха.