— Тук ще ги открием.
— Не знам как може да си толкова сигурна.
— Преброй отделенията.
Юстас се приведе над хартията. С показалеца си проследи всеки коридор до крайната му цел. След това вдигна поглед.
Така тяхната кауза се обедини с друга. Сградата, известна като Проекта, вече беше взета под внимание. Планът ѝ ги улесняваше: както пещерата в Ню Мексико, тесните пространства в Проекта можеха да увеличат силата на взрива от една бомба, взривена в сърцето на сградата. Но биха ли могли да влязат вътре? Надали — дори да успееха, щеше да е като да се разхождат в леговището на лъва. Загубите им щяха да са значителни и се налагаше прекалено много хора да бъдат пренасочени към тази от други задачи.
— Тогава няма ние да влизаме при тях — заяви Ейми. — Ще ги накараме да излязат при нас.
— Какво имаш предвид?
Ейми помисли.
— Разкажи ми що за човек е Гилдър.
Юстас сви рамене. Присъствието им не го беше засенчило по време на обсъжданията на плановете им. Хубаво беше, каза им, да е отново сред хора от Експедиционния.
— Чудовище. Жесток, обсебен, маниакален до крайност. Напълно вманиачен е по Серджо.
— Какво ще направи, ако го залови?
— Ще изживее най-щастливия миг в живота си. Но Серджо не съществува. Това е само едно име.
— Но ако съществуваше?
Юстас потри с ръка брадата си.
— Човекът обича представленията. Вероятно ще устрои публична екзекуция, ще направи голям театър.
— Публично. Означава да присъстват всички.
— Предполагам — изражението на Юстас се промени. — Разбирам.
— Къде ще го направи?
— Стадионът е единственото достатъчно голямо място. Може да побере с лекота седемдесет хиляди. Което би…
— … оставило останалата част от Отечеството без защита. Ресурсите ще са сведени до минимум, главните цели открити.
Юстас кимна.
— И ако е наистина заинтересуван да направи демонстрация на сила…
— Именно.
Около масата се спогледаха смаяно.
— Някой ще благоволи ли да ме просветли — намеси се Нина.
Ейми се приведе напред.
— Ето какво ще направим.
Трябва им още двайсет и четири часа за подготовка. Нина се върна в града, за да се свърже с водачите на различни клетки и да им даде нови инструкции. Скривалището на бунтовниците щеше да бъде жертвано. Покриха го с експлозиви, свързани с жици — бурета с амониев нитрат и дизелово гориво, комплектувани със сулфатни детонатори. С малко късмет щеше да остане само дупка с пепел и Гилдър да приеме, че всички вътре са загинали, масово самоубийство, последният пламък на бунта.
Подготвиха колите за заминаване. Алиша щеше да закара Ейми до тръбата, после да се срещне с останалите хора на Юстас и да продължи до тяхното резервно укритие. Сега всички очакваха да видят какво ще е времето — трябваше им сняг, който да прикрие следите от камионите им. Можеше да завали и утре, можеше и след седмица, можеше никога да не завали. Час след залез на третия ден започна да пада измъчен прах от снежна вихрушка. Спря, отново започна, бавно набираше сила, сякаш времето се беше прокашляло, преди да проговори. Действайте.
Потеглиха. Конвой от девет камиона с четирийсет и седем мъже и жени. Алиша се отдели и насочи колата си на север. Снегът падаше на гъста, въртяща се маса пред фаровете на колата. До нея Ейми, облечена в рокля на прислужница, седеше смълчана. Алиша я беше предупредила с какво ще се сблъска, нямаше никаква причина да продължат да го обсъждат, особено сега.
Трийсет минути по-късно пристигнаха при тръбата. Разумът ѝ казваше, че не е разумно, но Алиша не можа да се сдържи:
— Знаеш на какво ще те подложат.
Ейми кимна. Помълча, после продължи:
— За всичко си има причина. Промисъл. Вярваш ли в това?
— Не знам.
Ейми издърпа ръката на Алиша от волана и я взе в своята, преплете пръстите им.
— Ние сме сестри, да знаеш. Кръвни сестри. Знам какво се случва с теб, Лиш.
Думите на Ейми сякаш събориха нещо в нея. Но, разбира се, че Ейми щеше да знае. Как би могла да не знае?
— Можеш ли да го владееш?
Алиша преглътна трудно. През изминалите два дни желанието се беше засилило. Протягаше тъмната си ръка към нея, овладяваше я. Умът ѝ беше замъглен от него. Скоро щеше да надделее над волята ѝ.
— Става… по-силно.
— Когато дойде моментът…
— Няма да го позволя.
Около тях падаше сняг. Алиша разбра, че ако не тръгне скоро, може да се окаже заседнала. Трябваше да каже още едно последно нещо. Необходим ѝ беше целият кураж, за да го изрече с думи.