— Грижи се за Питър. Не позволявай да разбере какво ми се е случило. Обещай ми.
— Лиш…
— Можеш да му кажеш всичко друго. Измисли някаква история. Не ме е грижа. Но ми обещай.
Обгърна ги дълбока, спокойна тишина. Твърде дълго Алиша беше носила сама това знание, сега беше споделено. Мъчеше се да разбере какво чувства. Загуба, облекчение, чувството, че прекосява граница към мрачна страна. Тя се отказваше от него.
— Някак от самото начало знаех, че това ще се случи. Дори преди да те срещна. Винаги имаше някоя друга.
Ейми не отговори. Мълчанието ѝ каза на Алиша всичко, което ѝ трябваше да знае.
— Върви — рече Алиша.
Ейми продължаваше да мълчи. По лицето ѝ се четеше несигурност.
— Има нещо, което не съм ти казала, Лиш.
Сив ден след сив ден. Разпрострялата се над цялата вътрешност на континента империя на времето. Дали ще вали? Дали слънцето ще се покаже отново? Дали вятърът ще блъска в гърбовете им, или в премръзналите им лица? Вървяха и пак вървяха, превити напред под тежестта на раниците си. Нямаше знаци, нито ориентири. Пътищата и градовете бяха изчезнали като потънали кораби под вълните на снежната прерия. Тифти призна, че не знае къде точно се намират. Централна Айова, северно от Де Мойнс, но нищо по-точно… Не се извини, положението беше каквото беше. Защо не реши да тръгнеш да го търсиш през лятото? — рече си той.
Храната им привършваше. Намалиха дажбите си наполовина, но половината от нищо си беше пак нищо. Докато се гушеха в разрушена ферма, Лор раздаде пестеливо тънките резенчета с острието на ножа си. Питър постави своето под езика си, за да трае по-дълго, втвърдената тлъстина се разтваряше бавно от топлината на устата му.
Продължиха пътя си.
Късно следобед на двайсет и осмия ден пред тях от безцветното небе бавно се материализира висока табела, люлееща се на вятъра. Тръгнаха към нея, появи се група от сгради. Кой град беше това? Нямаше значение. Нуждата от подслон заличаваше всяка друга грижа. Преминаха през външния търговски кръг с неговите супермаркети и магазини, чиито плоски покриви отдавна се бяха срутили под тежестта на снега, и навлязоха в стария град. Обичайните останки и отломки, в центъра се натъкнаха на два квартала от тухлени сгради, които им се сториха здрави.
— Не мислете, че ще намерим нещо за ядене тук — рече Майкъл.
Стояха пред витрината на магазин с разбити прозорци. Избелял надпис на стъклото гласеше: КАФЕНЕТО НА ФАНСИ.
— Май от доста време не работят — рече Холис.
Отвориха вратата и влязоха. Тясно помещение със сепарета от напукан винил срещу барплот със столове. Като се изключи прахта, която покриваше всичко, кафенето беше удивително запазено. От време на време попадаха на подобно място, музей на миналото, където ходът на десетилетията не беше успял да сложи своя отпечатък и то беше по-зловещо от руините.
Майкъл вдигна менюто от купчина на плота и го отвори.
— Какво е кюфте? Схващам, че става дума за месо, но какво?
— Иисусе, Майкъл — Лор трепереше, устните ѝ бяха посинели. — Не го прави по-лошо.
Холис и Питър проучиха отзад. Задната врата и прозорците бяха заковани с шперплат, на пода лежаха чук и пирони.
— Без храна няма да стигнем много далеч — заяви Холис мрачно.
— Излишно е да ми го напомняш.
Върнаха се в предната част на кафенето, където другите се бяха увили в одеяла на пода. Смрачаваше се. В помещението беше леденостудено, но поне бяха на завет.
— Ще огледам — каза Питър. — Може би ще успея да разбера къде сме.
Тръгна с мъка през улицата, след това надолу по квартала, надзърташе през витрините. Натисна няколко врати, всички бяха заключени. Добре, щяха да се върнат на другата сутрин, да отворят няколко и да видят какво има.
В края на втория квартал пробва дръжка, без да поглежда — направи го машинално — и остана изненадан, когато вратата се отвори. Влезе вътре, върна пистолета си в кобура, извади кибрит от кутията от предния джоб на якето си и запали клечката, увил пламъка с шепа, да не го угаси вятърът, който идваше от отворената врата.
Мамка му.
Питър можеше да разпознае скрития склад за провизии, когато попаднеше на такъв. Торби от зебло бяха натрупани до стената на иначе голата стая. Коленичи и отвори най-близката торба с един замах на ножа си: сушен боб. В друг откри картофи, в третия ябълки. Запали нова клечка и я вдигна към етажа, навсякъде в прахта имаше отпечатъци. Кой ги беше оставил? Какво означаваше това?
Положението предвещаваше неприятност, но поне нямаше да умрат от глад. По-добре да мисли какво да прави на пълен стомах. Захапа една ябълка. Беше безвкусна, корава като парче лед. Светкавично я изяде, натъпка други в джобовете си, огледа стаята за нещо, с което да занесе храна на другите. В ъгъла откри кофа, пълна с медна жица. Изсипа жицата на пода, напълни кофата с ябълки и картофи и се върна на улицата.