Веднага разбра, че има нещо странно. Нощта изглеждаше по-ярка. Луната? Но луна нямаше. Тревожни тръпки пробягаха по кожата му, тогава чу шума. Извърна лице от вятъра и се вслуша. Далечно боботене. Звукът се приближаваше, с всяка секунда ставаше по-силен.
Двигатели.
Хвърли кофата и хукна през квартала към кафенето. Редица от коли боботеха към него. Чу гласове да викат, последваха гърмежи. Около него се разхвърча сняг.
Беше мишена.
Втурна се през вратата на кафенето, когато редица от оръжия откриха огън и разбиха прозорците. Залегни! — изкрещя той. — Залегни! Но всички вече бяха залегнали. Приклекна зад бара и се стовари върху Лор, която държеше ръце над главата си. Светлината от фаровете на колите изпълваше стаята. Летяха парчета от предмети, трошаха се, куршум след куршум се сипеха в стаичката.
— Майкъл! Къде си?
Гласът му дойде изпод една от пейките:
— Какви са тези? Какво искат?
Въпросът беше риторичен: които и да бяха, искаха да ги убият.
— Тифти? Холис?
— С мен са! — обади се пак Майкъл. — Тифти е ранен, но е добре!
— При мен е Лор!
Пауза в стрелбата, след това отново започнаха.
— Някои вижда ли нещо?
— Три коли точно отпред — извика Холис. — На улицата има още!
— Може би трябва да се предадем! — извика Майкъл.
— Тези не ми приличат на хора, на които можеш да се предадеш!
Стаята беше разбита. Питър имаше само пистолет, оставил беше пушката си до вратата. Изобщо нямаше как да стигнат до задната част на кафенето, но така или иначе вратата и прозорците бяха заковани. Кафенето беше смъртоносна клопка.
— Какво искаш да направим? — извика Холис.
— Тифти може ли да върви сам?
— Добре съм!
Прилепил се към пода, Питър извърна лице към Лор.
— С какво разполагаш?
Тя ми показа ножа си.
— Само това.
Викна към останалите от другата страна на плота.
— Тръгваме на три! Някой да ни хвърли пушка!
Дойде откъм Майкъл, падна отгоре им. Лор я взе и преметна ремъка. Оръжията на улицата отново бяха замлъкнали. Отвън никой не бързаше за никъде.
— Да си проправим път със стрелба, за да се измъкнем оттук не е кой знае какъв план — обади се Лор.
— С удоволствие бих чул друг.
Питър се надигаше на колене, когато Лор го спря с ръка.
— Слушай — прошепна тя.
Той чу стъпки, под които снегът хрущеше, последва трошене на стъкло под обувки. Вдигна пръст към устните си. Колко бяха? Двама? Заложник, изведнъж си помисли той. Това беше единствената им възможност. Нямаше как да го съобщи на другите, трябваше да се справи сам. Посочи към Лор, направи жест към другия край на плота, далеч от вратата.
— Вдигни шум — беззвучно рекоха устните му.
Лор се плъзна по пода. Питър прибра пистолета си в кобура и приклекна. Когато Лор зае позиция, погледна към него и му даде да разбере, че е готова, кимна.
— Помощ — простена тя.
Питър скочи на бара. Когато най-близкият мъж се обърна, Питър измъкна пистолета и стреля в осветената откъм гърба фигура и се хвърли върху втория. Двамата паднаха на пода. Пистолетът на Питър изтрака надалеч. Последва луда борба, преплетени ръце и крака, противникът беше по-тежък от него, но Питър остана изненадан. Към хълбока на мъжа беше прикрепено полуавтоматично оръжие. Увил врата на противника си с ръка, Питър го придърпа към себе си, извади оръжието от кобура му и заби дулото в извивката на челюстта под разлялата се сребриста коса.
— Кажи им да спрат огъня!
Там, където лежеше на пода, Питър се оказа срещу Майкъл, скрит под една от масите. Очите му станаха огромни.
— Питър…
— Говоря сериозно — рече Питър на мъжа и притисна дулото по-силно. — Изкрещи го така, че всички да го чуят.
Мъжът беше отпуснал ръце. Питър почувства, че трепери, но не от болка. Мъжът се разсмя.
— Спрете! — рече нов глас. Глас на жена. — Всички да спрат огъня!
Вторият мъж изобщо не беше мъж. Тя седеше на пода опряла гръб на едно от сепаретата, притиснала дясна ръка към гърдите си, за да пристяга раненото си рамо.
— Рояци, Питър! — Алиша махна окървавената си ръка. Сега вече и тя се смееше. — Лушъс, можеш ли да повярваш, че ме простреля, мамка му?