— Нещо против малко компания? — попита той.
— Щом искаш, седни.
Настани се до нея на земята. Сега вече го чувстваше. Въздухът около Алиша сякаш пращеше от едва сдържан гняв. Струеше от нея като електрически ток.
— Бива си го този нож.
Тя отново беше подхванала търпеливо да остри ножа.
— Юстас ми го даде.
— Дали е достатъчно остър, как мислиш?
— Държа си заети ръцете.
Питър помисли какво да каже, нищо не се сети. Къде отиде, Лиш?
— Трябва да съм ти сърдит — рече той. — Трябваше да ми кажеш какви заповеди са ти дадени.
— И какво щеше да направиш? Да ме последваш ли?
— Аз съм самоотлъчил се. Малко повече дни няма да имат никаква разлика.
Тя духна върху върха на ножа.
— Тези заповеди не бяха твои, Питър. Не ме разбирай погрешно, радвам се да те видя. Дори не съм изненадана. По един странен начин — има смисъл да си тук. Ти си добър офицер и ще имаме нужда от теб. Но всички имаме своя работа за вършене.
Той се слиса. Добър офицер ли? Само това ли беше той за нея?
— Не звучиш като себе си?
— Няма значение как звуча. Така е и толкова. Може би е време някой да го изрече.
Питър не знаеше какво да каже. Това не беше Алиша, която познаваше. Каквото и да се беше случило в килията, заради него се беше скрила дълбоко у себе си, толкова дълбоко, че приличаше на друг човек.
— Тревожа се за теб.
— Ами недей.
— Наистина се тревожа, Лиш. Станало е нещо. Можеш да ми кажеш.
— Няма какво да ти казвам, Питър — тя го погледна в очите. — Може би аз просто се… събудих. Погледнах истината в очите. И ти трябва да го направиш. Няма да е лесно.
Жегна го. Взря се в лицето ѝ, търсеше някаква частица топлина, но не откри никаква. Питър пръв се извърна.
— Според теб какво ѝ се случва? — попита той.
Излишно беше да уточнява за кого говори. Алиша знаеше за кого става дума.
— Опитвам се да не мисля за това.
— Ти защо я остави?
— Не съм я оставила да прави каквото и да е, Питър. Не аз решавам.
Обгърна ги ледено мълчание.
— Бих пийнал нещо — рече Питър.
Тя се позасмя.
— Виж, това вече е нещо ново. Май не съм чувала преди подобни думи от теб.
— За всичко си има първи път. Спомняш ли си нощта в бункера при Туентинайн палмс, когато намерихме уискито?
Бутилката беше в чекмедже на бюрото. За да отпразнуват поправянето на хъмвитата и предстоящото им отпътуване от бункера, те си я подаваха от ръка на ръка, вдигаха наздравици за голямото приключение, което им предстоеше по пътя им на изток към Колорадо.
— Боже, всички се изпонатряскахме — каза Алиша. — Най-зле беше Майкъл. Той не беше близвал дотогава.
— Не, според мен Маратонката беше най-зле. Помниш ли как счупи една от светещите пръчки и намаза оная лепкава гадост по лицето си? „Вижте ме, вижте ме, аз съм вирал!“ Страхотно беше хлапето.
Грешката му веднага пролича. Пет години по-късно смъртта на момчето все още беше незараснала рана. През цялото това време Питър нито веднъж не беше чувал Алиша дори да изговори името му.
— Съжалявам, не исках…
Ярка светлина проблесна на хоризонта. Мълния? През зимата? Мигове по-късно чуха взрива, приглушен, но непогрешим.
Юстас се показа на долното стъпало.
— И аз го чух. Откъде дойде?
От юг. Трудно беше да се предположи разстоянието, но решиха че е на около седем-осем километра.
— Добре — кимна на себе си Юстас, — предполагам, че на сутринта ще разберем повече.
Малко след зазоряване дойде вестител, изпратен от Нина. Експлозивите в тяхното скривалище бяха свършили работа. Хитростта им минала. Министър Съреш, когото Гилдър беше изпратил лично да надзирава залавянето им, бил обявен за мъртъв. Всички се надяваха това да е предзнаменование за успех в наближаващите събития.