Но втората част от съобщението беше най-обещаваща. Още от предишната вечер пред Проекта бил паркиран камион. Охранявал го многоброен отряд, поне двайсет души. Последното парченце си беше дошло на мястото, виралите бяха на път. Гилдър беше разкрил намеренията си.
Всички бяха наясно какви са възможните последствията от онова, което се опитваха да направят. Планът изглеждаше разумен, но залогът беше висок. Заповедите на Гилдър да откарат населението в стадиона означаваше, че останалата част от града ще е съвсем леко охранявана и ако всичко протечеше според замисъла, бунтът щеше с един удар да обезглави буквално всяка структура на режима. Но времето беше от критично значение. С толкова много елементи на съпротивата, които действаха независимо и без да имат възможност за връзка помежду си, щом клопката се задействаше, нямаше да мине много и всичко щеше да се разпадне. Всяка променлива можеше да тласне операцията към хаос.
Най-несигурната точка беше Сара. Ако се приемеше, че е в мазето на Купола да се организира спасителна операция беше стратегически трудно, а и никой не знаеше къде е дъщеря ѝ. Можеше да е в Купола или на съвсем друго място. Веднъж щом атакуваха сградата и започнеше стрелбата, да се прави разлика между приятел и враг на практика ставаше невъзможно. Решението, до което стигнаха, беше Холис и Майкъл начело на преден отряд да слязат в мазето. Имаха само пет минути. След това сградата и всички обитатели щяха да бъдат под прицел.
Юстас щеше да оглавява операцията срещу стадиона. Съдържанието на пакета с експлозиви, разновидност на нитроглицерин, беше откраднат от мястото на Проекта по време на строежа и впоследствие обработен за техните цели, направиха по-силен, но също и доста по-нестабилен. Същият тип взрив беше доставен на Сара в Купола и сега се смяташе за изгубен. Колкото и мощен да беше експлозивът, за да се гарантира резултат, трябваше да се отнесе до единайсетте вирала, както Юстас се изрази — „лична доставка, бомба на крака“. Отначало Питър не разбра думите му, след това проумя смисълът им. Краката щяха да бъдат на Юстас.
Според плана отрядите им влизаха в града от четири места, всички тръгваха от основната отводнителна тръба. Отрядът на Юстас, който включваше Питър, Алиша, Тифти, Лор и Гриър, щеше да използва объркването на стадиона, за да проникне сред тълпата. Бунтовниците под командването на Нина щяха вече да са заели позиции на пейките сред зрителите, за да установят контрол, дойде ли моментът. Оръжията бяха скрити в мивките и под краката на високите пейки. Появата на Юстас на полето щеше да е сигнал за нападение.
Тръгнаха на смрачаване. Нямаше смисъл да прикриват следите си, по един или друг начин никога нямаше да се върнат. Нощта беше ясна, небето широко и звездно, просторно безразлично присъствие, което гледаше надолу. Добре, помисли си Питър, може би не беше чак толкова безразлично. Той със сигурност се надяваше, че някой там горе го е грижа, както Гриър беше казал. Трудно беше да се повярва, че само няколко седмици са изминали от разговора им в затвора. Стигнаха до тръбата и тръгнаха. Питър се улови, че мисли не само за Ейми, но и за сестра Лейси. Ейми беше едно, сестра Лейси беше друго. Изправи се пред Бабкок с абсолютно безстрашие, истинско приемане на резултата. Питър се надяваше да докаже, че си е струвало.
При най-близкия до стадиона капак към канализацията групата си размени последни думи. Останалите отряди се придвижваха към определените места из цялата територия на Отечеството и щяха да останат скрити под земята, докато не чуеха взрива на стадиона, който щеше да служи като сигнал за нападение. Само Холис и Майкъл щяха да тръгнат по-рано. Нямаше начин да предвидят в кой момент да започнат да действат, трябваше да се водят от инстинктите си.
— Късмет — рече Питър. Тримата си стиснаха ръце, после непривично се прегърнаха. Лор се повдигна на пръсти и целуна Холис по брадясалата буза.
— Помни какво ти казах — рече му тя. — Тя те чака. Ще я намериш, знам го.
Холис и Майкъл тръгнаха надолу по тунела, силуетите им избледняха и изчезнаха. С ръкувания и пожелания за късмет другите групи също се разделиха с тях. Питър и останалите зачакаха. Студът беше вледеняващ, краката на всички бяха мокри, обувките им прогизнали от водата в канализацията. Юстас носеше кафеникаво яке, под което беше скрит смъртоносният му товар. Никой не говореше, но мълчанието на Юстас беше по-отчетливо. В момент на усамотение Юстас беше уверил Питър, че просто няма друг начин. С радост го правеше. Много хора бяха изпратени на смърт по негова заповед. Правилно беше и неговият ред да дойде.