Малко след пет следобед от горната част на стълбата Тифти обяви:
— Започва. Да тръгваме.
Излизаха един по един на интервал от минута. Изходът беше под пикап, който човек от отряда на Нина паркира предварително от южната страна на стадиона. Рано или късно щяха да го забележат и да се заинтересуват от него — Какво прави тук? — но засега не беше привлякъл вниманието. След като излезеше, всеки от тях тръгваше към редицата от хора, които се стичаха към стадиона. Труден момент, но само един от многото.
Юстас излезе пръв. Гриър наблюдаваше от върха на стълбата.
— Добре — рече той. — Мисля, че ще успея.
След това бяха Лор и Гриър. Щом влязоха, имаха срещи на определени места на стадиона. Алиша беше предпоследна, Тифти щеше да е последен. Питър застана на позиция в основата на стълбата. Алиша стоеше зад него. Като всички тях, и тя беше предрешена в дращещата туника и панталони на жителите на равнината.
— Съжалявам за ръката ти — рече той за стотен път.
Алиша се усмихна по своя си многозначителен начин. Това беше първата усмивка, която виждаше от дни.
— Да му се не види, май беше крайно време един от нас да простреля другия. На практика сме направили всичко друго. Само се радвам, че мерникът ти е толкова скапан.
— Много трогателна сцена — сухо се обади Тифти, — но наистина трябва да вървим.
Питър се подвоуми, не искаше това да са последните думи, които си разменяха.
— Казах ти, че ще имаш своя шанс, нали? — бързо го прегърна Алиша. — Чу човека, шавай. Ще те видя, когато прахта се уталожи.
И въпреки това не го гледаше в очите — докато говореше, извърна погледа на насълзените си очи.
Въпросът пред него беше: Какво, по дяволите, да облече?
Епохата на костюмите и вратовръзките беше приключила за Хорас Гилдър. Дошъл беше краят на тази част от живота. Костюмът беше облеклото на правителствения чиновник, не на върховния жрец на Храма на Вечния живот.
Всичко беше малко изнервящо. Много-много не беше посещавал църкви, дори като дете. Майка му го водеше от време на време, но баща му не стъпваше там. Доколкото Гилдър си спомняше, имаше някакво расо, което си беше стандарт. Фуста някаква беше.
— Съреш!
Съреш влезе с куцане в спалнята. Ама че гледка представляваше! Лицето му беше подуто и розово, опърлените му вежди и мигли придаваха на очите му изненадан вид. Целият беше в синини и драскотини, набръчкан и в рани. Всичко щеше да мине за няколко дни, но междувременно щеше да прилича на кръстоска от великденска пуйка и изгубилия в неравен мач боксьор.
— Донеси ми рокля на прислужница.
— За какво?
Гилдър махна към вратата.
— Донеси ми и толкова. Да е голяма.
Донесоха дрехата. Съреш се помота, очевидно с надеждата да получи някакво обяснение за любопитната молба или може би просто чакаше с нетърпение да види как Гилдър се намъква в дрехата.
— Не те ли чака някъде някаква работа?
— Мислех, че искаш да остана тук.
— Иисусе, не бъди натрапчив. Иди да видиш готова ли е колата.
Съреш закуцука. Гилдър застана пред голямото огледало и сложи роклята пред себе си. В името Божие, в тази дреха щеше да прилича на клоун. Но часовникът тиктакаше. Човешки ресурси щяха да откарат обитателите на равнината в стадиона всяка минута. Леко закъснение не беше задължително лошо — щеше да изостри нетърпението — но контролът над тълпата щеше да се превърне в проблем, ако той се задържеше прекалено дълго. Най-добре да приеме положението и да нахлузи роклята през главата си. В крайна сметка образът в огледалото не приличаше на клоун, по-скоро на булка на сватба на амиши. Дрехата беше безкрайно безформена. Извади две вратовръзки от закачалката в гардероба си, завърза ги и ги стегна в кръста. Несъмнено подобрение, но нещо липсваше. Свещениците, които той си спомняше от мимолетните си срещи с религията, винаги носеха някакъв шал. Гилдър отиде до прозореца. Завесите се придържаха към рамката на прозореца от тежки златисти въжета с пискюли в краищата. Той ги развърза и ги преметна през раменете си, пискюлите се олюляха на кръста му и той се върна при огледалото. Не беше зле за човек, който не знаеше нищо за религията, нито за модата в нея. Какъв шок щяха да преживеят историците на бъдещето да научат, че Хорас Гилдър, Първожрец на Храма на Вечния живот, Възродител на Цивилизацията, Пастир от Зората на новата епоха на Сътрудничество между Човека и Вирала се беше самоосветил с две връзки за пердета.
Отвори вратата и завари Съреш да го чака. Оголените очи на мъжа се ококориха.