— Да не си казал и дума.
— Нямаше да кажа.
— Точно така.
Слязоха с асансьора до фоайето. Сградата беше стряскащо притихнала. Гилдър изпрати по-голямата част от личната охрана към стадиона. Това разреди помагачите и намали броя на червенооките, контролът на стадиона беше първостепенна задача. Колите чакаха, бълваха изгорели газове в студа: колата на Гилдър — камион с великолепен товар, два ескортни автомобила и ван на охраната. Той припряно отиде до вана, където двама помагачи стояха в задната част. Облеклото на свещеника имаше един основен недостатък: не предлагаше защита от студа в зимната вечер. Да беше си взел палто.
— Отвори го.
Трудно беше да повярва, че особата, която седеше пред него на пейката, беше източник на толкова много проблеми. Можеше да се каже, че е хубавица, стига мислите на Гилдър да вървяха в тази посока. Не че беше изящна — не беше. Под подутината и бледността имаше очевидно здрав вид. Хлътнали очи, силни черти, стегната, мускулеста фигура, но все пак женствена. Само че във въображението на Гилдър Серджо беше мъж и не просто някакъв мъж — въображаемият образ, който си беше съставил, беше имитация на Че Гевара, революционер от някаква бананова република, с яден поглед и чорлава брада. А тук имаше Жана Д’Арк.
— Искаш ли да кажеш нещо за себе си? — Гилдър изобщо не го беше грижа ще казва ли, или няма, въпросът беше в забавлението.
Китките и глезените ѝ бяха оковани. Разцепените ѝ и подути устни придаваха на гласа ѝ дрезгавина, сякаш се беше простудила лошо.
— Бих искала да кажа, че съжалявам.
Гилдър се разсмя. Серджо съжалявал!
— Кажи ми за какво съжаляваш?
— За онова, което ще ти се случи.
До последно нагла. Гилдър предполагаше, че си е съвсем в реда на нещата, но въпреки това беше вбесяващо. Не би имал нищо против да ѝ дръпне още няколко удара.
— Последна възможност — рече жената.
— Интересна гледна точка имаш — отвърна Гилдър. Отдръпна се от отворената врата.
— Затворете.
Седнала на ръба на леглото, Лайла дълго време я наблюдаваше. Наклонени снопове светлина от прозореца падаха върху лицето на спящото дете, русите ѝ коси бяха разпилени по леглото. От дни не можеше да си намери място, редуваха се часове на мрачен отказ да говори и изригващи делириуми, в които хвърляше играчки, но в съня си агресивността ѝ изчезваше и отново се превръщаше в дете: доверчиво и спокойно.
Как ти е името? Питаше се Лайла. Кого сънуваш?
Протегна ръка да докосне косата на момиченцето, но се възпря. Детето нямаше да се събуди, не затова си отдръпна ръката. Беше заради недостойността на ръката на Лайла. Толкова много Еви през годините. И въпреки това тя си оставаше само една.
Съжалявам, момиченце. Не го заслужаваш, никоя от тях не го заслужаваше. Аз съм най-себичната жена на света. Направих всичко от любов. Надявам се, че ще ми простиш.
Детето се размърда, уви по-плътно завивките около себе си и извъртя лицето си към това на Лайла. Устата ѝ се отвори, тя простена. Дали ще се събуди? Не. Дланта ѝ се плъзна под извивката на бузата ѝ, един сън премина в друг и мигът отлетя.
По-добре така, помисли си Лайла. По-добре просто да се стопя в мрака. Тя внимателно стана от леглото. На вратата се обърна и погледна назад за последно, завладяна от спомени: за времето, когато стоеше на прага на детската стая с Брад, в дома, който бяха съградили заедно с любов, за да наблюдават момиченцето си — повито новородено вързопче, чудо на земята, спящо в люлката си. Как ѝ се искаше на Лайла да беше тя умряла, още преди толкова много години. Ако раят беше място на сънища, в този сън тя щеше да прекара вечността.
Сбогом, помисли си тя. Сбогом, нечие дете.
Сцената пред стадиона беше организиран хаос от движещо се човешко множество. Питър се сля с потока. Никой дори не го погледна. Той беше едно анонимно лице, още една обръсната глава и мръсно тяло в дрипи.
— Не спирайте! Не спирайте!
В четири редици се изкачиха по рампата и преминаха през желязна врата в стадиона. От лявата страна на Питър поредица от бетонни стълбища се качваха към обозначени с букви входове. Пред него дълга и широка пътека се изкачваше към горните трибуни. Тълпата беше разделена — две редици към долните пейки, две нагоре по стълбите. Полето беше ярко осветено, през вратите нахлуваше светлина. Питър се опита да улови погледа на Лор или на Юстас, но те бяха далеч напред. Може би вече се бяха откъснали. Входовете вече бяха означени с буквите от втората половина на азбуката.
Питър коленичи, престори се, че завързва връзките на обувките си. Човекът отзад се блъсна в него и изръмжа от изненада. Каквото и да правиш, не бива да спираш.