— Съжалявам, върви напред.
Редицата се изви, докато го заобикаляше. През пристъпващите бавно нозе видя най-близкия пазач. Той разсеяно гледаше в посока на Питър от разстояние десетина метра — вероятно се опитваше да разбере кое причинява спирането. Извърни поглед, помисли си Питър.
Мигновено отклоняване на погледа на помагача и Питър се шмугна в ниското място под стълбите. Зад него никой не се развика. Или никой не го беше забелязал, или на тълпата не ѝ пукаше, заключена в навика си да се подчинява. Входът към мъжката тоалетна беше на десетина стъпки, при най-долните редици от пейки. Нямаше врата, само циментова стена, увита за осигуряване на уединение. Питър надзърна иззад стълбите. Тъмна бариера от вървящи жители на равнината се точеше покрай него. Сега.
Помещението беше удивително просторно. От дясната страна имаше дълга линия от писоари и прегради. Бързо отиде до последната и отвори вратата, вътре стоеше свирепа наглед жена с къса тъмна коса, седеше на ръба на тоалетната чиния, и се целеше в лицето му с тежък револвер.
— Серджо е жив.
Тя свали пистолета.
— Питър?
Той кимна.
— Нина — рече тя. — Да вървим.
Поведе го към стаичка зад умивалника: бюро и стол, кофи на колелца и парцали, редица метални чекмеджета. От едно от чекмеджетата Нина издърпа две оръжия, каквито Питър виждаше за пръв път, нещо между пушка и голям пистолет с удължен магазин и втора дръжка, издадена от долната страна на цевта.
— Знаеш ли как да ги използваш? — попита тя.
Питър издърпа затвора, за да покаже, че знае.
— Кратки откоси и стреляй от кръста. Изстрелва дванайсет куршума в секунда. Ако държиш спусъка, пълнителят бързо ще се свърши.
Подаде му допълнителни пълнители, след това отвори подобен на чекмедже панел в стената.
— Това какво е? — попита Питър.
— Каналът за изхвърляне на боклука.
Питър се качи на стол, пъхна се вътре и скочи с краката напред. Коридорът беше наклонен като пързалка и омекоти спускането му, но не достатъчно. Приземи се твърдо, краката му се приплъзнаха под него.
— Ти пък кой си, по дяволите?
Бяха двама, облечени в костюми. Червенооки. Безпомощно проснат по гръб, Питър нищо не можеше да направи. Стискаше оръжието на гърдите си, но изстрелите щяха да се чуят. Докато се опитваше да се измъкне и едновременно да се изправи на крака — и двамата мъже извадиха пистолети от кобурите на коланите си.
Появи се Тифти. Изникна зад онзи вляво и стовари приклада на пушката си от долу на горе в лицето на мъжа. Когато вторият се обърна, Тифти го изрита и събори, коленичи и го възседна, сграбчи го за косата и изви главата му нагоре, уви врата му със свободната си ръка и го изви. Изхрущяване и тишина.
— Добре ли си? — Тифти гледаше към Питър. Главата на мъртвия все още беше в гънката на лакътя на Тифти, увита в неестествен ъгъл. Питър погледна другия червеноок. От главата му на пода се стичаше тъмна кръв.
— Да — успя да каже Питър.
Зад тях с протракване и Нина се спусна от канала. Приземи се като котка, ловко вдигна оръжието си и обходи с него помещението.
— Виждам, че съм закъсняла — изви оръжието към тавана. — Ти ли си Тифти?
За миг мъжът остана безмълвен. Наблюдаваше я настойчиво.
— Можеш да го пуснеш, знаеш ли — рече тя. — По-мъртъв от това няма да стане.
Тифти отклони погледа си. Пусна главата на мъжа и стана. Изглеждаше леко разтърсен. Питър се почуди какво ли го е разтърсило така.
— Най-добре да скрием тези тела — рече Тифти. — Успя ли Юстас да влезе?
— Щяхме да чуем, ако не е успял.
Намираха се в нещо като товарно отделение. Тунел, достатъчно широк, за да може в него да влезе камион с прилични размери, водеше наляво, вероятно навън; отдясно имаше по-малък коридор. На нарисувана на стената стрела бяха изписани думите СЪБЛЕКАЛНЯ ЗА ПОСЕТИТЕЛИ.
Завлякоха труповете зад куп кафези и тръгнаха по коридора. Сега бяха под игрището, от южната страна. Коридорът свърши с площадка, от която тръгваха стълби нагоре. Светлината стигаше, за да се вижда. Над главата си Питър чу шума на тълпата.
— Тук ще чакаме, докато започне — рече Нина.
В задната част на вана Ейми не виждаше нищо. Малко прозорче разделяше товарното помещение от кабината, но шофьорът го беше оставил затворено. Чувстваше тялото си така, сякаш го е влачил бягащ кон, но умът ѝ беше бистър и съсредоточен. Ванът слезе по склона и тръгна по равно, пръскаше кал и сняг от коловозите.